Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Но не трябва да мислите, че единствено заради стомаха ми се промениха и моите първи впечатления за Ани. Когато пристигна новият ми костюм, неговият ужасен десен заплашваше да ме обрече на безкрайно страдание и срам. Една неделна нощ, след преживяната кошмарна седмица, през която непрекъснато се чувствах обект на присмех и изумени погледи в целия град Уинтън, госпожа Тобин взе омразните дрехи, боядиса ги в ненабиващо се на очи тъмнокафяво, изсуши ги, изглади ги и за сутринта на понеделника ме подготви да изглеждам поне порядъчно.

Несъмнено Ани бе най-любезната и весела личност, която някога бях срещал — рядко притесняваща се, непресъхващ извор на дружелюбност, винаги готова да се присмее на своите проблеми, както и на моите. За нея повечето неща, дори несравнимата с нищо стиснатост на чичо ми, бяха идеални за осмиване и въпреки че тя ми обясняваше държанието си с най-ужасни клишета като „животът е странно нещо, скъпи, но трябва да го приемаме с усмивка“ или „ако се смееш, целият свят ще се смее с теб, ако плачеш, ще си плачеш сам“, това бе мъдростта на един необразован ум. Нищо не можеше да снижи стойността на тази личност, от която струеше благосклонност и почтено държание и в която нямаше и най-малка жилка на злоба. Когато предсказваше съдбата — много обичаше да гледа на чаена чаша — тя винаги предричаше само приятни неща и никога лоши развития. През цялото ни съвместно съжителство не я чух нито веднъж да изрече някоя грозна или несъстрадателна реплика. Дори Лио, който сигурно заслужаваше най-лошите й упреци, тя отпращаше със състрадателен смях. „Не можеш да не съжалиш този беден човечец. Бог е свидетел, че той се отнася много по-сурово към самия себе си, отколкото към нас.“

Госпожа Тобин бе вдовица с четири деца, всичките синове. Трима от тях бяха в Британската армия, която тя никога не наричаше „армията“, неизменно изговаряйки цялото название, сякаш момчетата й бяха на служба в чуждестранни войски — двама в Индия и един в Сингапур, а четвъртият бе емигрирал, но без успех, в Канада. Макар че рядко получаваше вест от тях и обикновено посланието бе съвсем кратко, понякога госпожа Тобин ми разказваше за синовете си, спомняйки си със замислена усмивка разни случки от миналото. Върху камината в кухнята, редом до стъклената купа, в която тя гледаше с много любов една престаряла златна рибка, бе подставена пощенска картичка с лунен изглед на Тадж Махал 29 29 Тадж Махал — известен мавзолей в Агра, Индия, построен през 1630 — 1648 от шах Джахан за неговата любима жена. — Б.пр. , на чийто гръб бе написано: „Скъпа мамо, надявам се тази картичка да те намери в добро настроение, с каквото тя тръгва от мен. Твой любящ син: Даниел“. Когато погледът й спираше на картичката, тя се усмихваше и започваше да говори:

— Дани беше винаги добро момче, макар понякога да бе много луд. Никога няма да забравя деня, когато падна от кея в Данън…

Но по време на нашите дълги вечерни разговори тя говореше най-често за съпруга си. Наричаше го „Да“. Трябва да призная, че почти не проявявах интерес към тези семейни спомени, но след като се бях привързал силно към госпожа Тобин, се принуждавах да слушам, докарвайки си най-достоверно изражение на съчувствие и интерес. Обикновено те протичаха така:

— Да беше добър мъж, скъпи. И интелигентен също. Но никога нямаше късмет с работата. Хващаше се с нещо за седмица-две и после го зарязваше. Беше по свой начин прекалено голям джентълмен, за да работи както трябва. Купи кон и каруца, но конят ни умря. Да, скъпи, умря му в ръцете. И все пак, ако бе получил това, което бе заработил, щяхме да се оправим достатъчно добре. Но изкарването на пари не му се удаваше. Не беше за него. А иначе бе толкова известен. Когато умря, цялата улица дойде да се прости. Чудесно погребение.

Самата Ани бе също заслужено популярна сред групата от ирландски емигранти в района, които се събираха обикновено във вторник вечерта в една кръчма, държана от техен сънародник и именувана в националистичен дух „Детелината“ 30 30 Trifolium minus — на емблемата на Ирландия е изобразена този вид детелина. — Б.пр. .

Много често тези случаи бяха весели преживявания за мен. Когато на Ани й бе останала някоя излишна пара или пък когато бе спечелила от залагания на коне, макар че не можеше да изкара повече от три пенса или рядко цял шилинг, тя си слагаше едно мъжко кепе, което внимателно закачаше за косата си с фиби, и ме отвеждаше първоначално до заведението на Бонели за пържена риба и картофки, след което, макар че все още бях под законната възраст, ме вкарваше заедно със себе си в уютната „Детелина“. Нейното появяване неминуемо бе посрещано с радостни викове и след като поръчваше за себе си бира „Гинес“ — никога не пиеше повече от една — и джинджифилов сок за мен, от околните маси започваха да се разнасят подвиквания: „Изпей ни някоя песен, Ани“. След размяната на една-две закачки, без ни най-малка стеснителност, тя започваше с „Момчето музикант“ или „Представленията на Тара“ и после за бис следваше любимата песен, която, мисля, се казваше „Трайността на зеленото“: