Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Чичо ми не идва ли за обяд? — попитах с пълна с наденица и пюре уста.

Тя поклати глава.

— Първо, той яде колкото едно врабче. И второ, с изключение на вечерите, когато си забърква неговите каши от водорасли и какво ли не, той се храни във вегетарианския ресторант на улица „Юниън“.

— Мили боже. Ама той наистина ли е вегетарианец, госпожо Тобин, тоест Ани?

— Не слага месо в устата си. Сигурно ако от небето падаха свински пържоли, той щеше да използва мазнината, за да си маже обувките. Освен това не пуши. А що се отнася до алкохола, което е най-странно от всичко, никога не е отпил и глътка в живота си. Лио е загадъчна натура, скъпи, и то дълбоко . Този човек никога не позволява на дясната си ръка да знае какво прави лявата. Но ти скоро сам ще го опознаеш — добави тя лукаво, — ако вече не си.

— На мен ми се струва — заговорих заинтересовано, желаейки да продължа темата, — че моят чичо не е много добре материално.

Ако бях казал най-остроумния виц на века, въздействието му върху госпожа Тобин нямаше да бъде толкова изразително. Тялото й буквално се тресеше от смях. След като най-сетне се поуспокои, тя избърса сълзите от очите си и каза:

— И какво те кара да мислиш така, скъпи?

— Ами — започнах аз, изчервявайки се от притеснение — не ми се вижда чичо да живее много добре тук. Имам предвид, че храната не е в прекалено големи количества. А тази сутрин фактически нито един човек не дойде в склада да купува плат.

— О, те ще дойдат, скъпи. Ще дойдат — отвърна меко сътрапезницата ми. — Следобед, когато той е там. А и да не дойдат, какво значение има?

— Какво значение има ли, госпожо Тобин, Ани?

— Това невзрачно магазинче долу не представлява и една малка частица от дейностите на Лио. Той притежава недвижима собственост из целия град. Ако си ходил като мен нагоре-надолу по кооперациите на кръстовището „Андерсън“ да събираш наема му, тогава щеше да разбереш с прискърбие колко много има той. И това не е най-голямото нещо.

— Какво голямо нещо, Ани? — ахнах аз.

— Уиски! — обяви тя, наслаждавайки се на ефекта от тази всемогъща дума. — Уиски в изба. Безброй много бъчви от това питие, всичките регистрирани от данъчните служби, узряващи, узряващи и ставащи непрекъснато все по-скъпи. И за това ще научиш, момчето ми, когато стигнем до следващия бутилков ден.

Погледнах я смаяно. Всичките ми представи за Лио се въртяха в мъгла от изумителна неопределеност. Какво можех да направя с такъв чичо, който бе толкова несметно богат и въпреки това сам се принуждаваше да гладува, а мен държеше на каша от грахово брашно? Не посмях да продължа темата от страх, че мога да достигна до нови разкрития.

След като обядът приключи и госпожа Тобин отказа на унилото ми предложение да й помогна да измие чиниите, аз слязох замислено в магазина, за да съм сигурен, че ще съм там, когато се върне Лио.

Той пристигна точно в два. Изглеждаше доволен да ме открие на поста ми и дори стигна толкова далеко, че ме поздрави сдържано за начина, по който бях написал писмата. След това свали сакото си, облече си една престилка с черни лъскави ръкави и все още с бомбето на глава, което той действително сваляше рядко, вън или вътре, чичо ми влезе в кабинета си, където за известно време бе ангажиран, работейки над някакви счетоводни книги с твърди корици. Но когато започнаха да пристигат клиентите му, той ги прибра в касата. Много ме изненада броят на бедните жени, някои дори наметнати само с шалове — сигурен белег на бедняшките квартали — дошли да търсят, както те го наричаха „остатъци“, за които скоро разбрах, че всъщност бяха крайните парчета от топовете плат, прекалено къси за разумна употреба. Няколко от тях очевидно бяха наемателки на чичо ми, защото се обръщаха към него с „Лио“, но въпреки всичките фамилиарности и ласкателствата, започващи обикновено с предисловия от рода на „О, Лио, в името на Бога…“ той оставаше неизменно учтив и просто сочеше към един от поставените на видно място върху топовете надписи — „Тук НЕ се дава на кредит!“.

Все пак трябва да се спомене и фактът, че когато някой наистина купуваше, то Лио учтиво му предоставяше един екземпляр от „Уелдънски домашен шивач“, на чийто гръб бе сложен печат „Разпространява се безплатно“. Но като цяло неговите клиенти бяха мизерни самостоятелни шивачи, имащи малки дюкянчета, някои от тях чужденци, от които голяма част с еврейски произход. Несъмнено към тази категория спадаше и удостоеният с честта да ми направи костюм господин Морис Шапиро, който дойде в склада към края на следобеда. Това бе един болнаво изглеждащ, мъртвешки блед дребен човечец с крехко телосложение, с изнурено лице, с огромни черни мрачни очи и сплъстена на кичури черна коса върху жълтеникавия си череп, чието поведение към Лио, изразявано с треперливи жестове, бе неприятно угодническо и подлизурско.