Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Спах нервно, на пресекулки, обезпокояван от подрънкването на трамваите по улица „Аргайл“ и от нечовешката сърдечна мъка по майка ми, която бях изпратил от Централната гара предишния следобед. Перспективата да бъдем разделени поне една година — въпреки твърденията на майка ми, че щяла да мине бързо — беше направила тази раздяла много тежка. Но утрото донесе обещания за нови емоции. Станах, измих се и се облякох, след което, отваряйки вратата, се отправих внимателно напред в търсене на закуска.

Госпожа Тобин стоеше до кухненската печка. Тя беше безформена жена на около петдесет и пет, със силно зачервено, надупчено от акне лице, с мънички, вдлъбнати сини очи и буйна сива коса, която стоеше изправена като настръхнала. Около кръста й бе привързан стар кафяв халат. Протрити плюшени чехли украсяваха краката й.

Отделно от раздърпания й вид, нейният силен ирландски акцент и фамилиарното й поведение бяха успели вече да ме засегнат и аз бях твърдо решил, че въобще не трябва да харесвам госпожа Тобин.

— Чичо ми още ли не е станал?

Тя се обърна и ме изгледа добродушно.

— Станал е и е на крак вече от цял час.

— Да не е отишъл на литургия? — попитах, не можейки да измисля никаква друга причина за толкова ранно излизане.

Госпожа Тобин прихна да се смее. Докато се смееше, стомахът й се тресеше, а сините й очички се скриха напълно сред гънки от възпалена, зачервена кожа. „Мили боже — помислих си, — изглежда, се радва на някаква шега.“

— Мое мило момче — рече най-после тя, — този човек не е влизал в църква повече от трийсет години. Той е заклет атеист и нищо друго. А ти съвсем скоро ще свикнеш с неговите появявания и изчезвания, макар и самият господ да не знае къде ходи и какво прави. Само е лихвар и нищо друго. Искаш ли си закуската?

— Да, моля — казах студено, решен да пресека всички фамилиарности.

— Тогава ще си я получиш, момчето ми — отвърна дружелюбно тя.

— Къде е трапезарията?

— Ето тук, скъпи, и никъде другаде. Кухня, дневна, трапезария, всичко наедно. Така че сядай и не се притеснявай.

Седнах с неохота. Тя свали от една лавица порцеланова купичка, напълни я до половината с жълтеникаво брашно и я разбърка с вряла вода от чайника на печката. Получи се нещо като кално кафеникава каша, която въобще не миришеше добре, и която заедно с чаша синкаво мляко и една лъжица тя постави пред мен.

— Какво е това?

— Просто вид овесена каша, само че направена с грахово брашно. Твоят чичо я боготвори и я купува на едро в чували от по сто фунта.

Взех лъжицата и загребах.

— Нещо не ти харесва, скъпи — каза съчувствено тя, изучавайки лицето ми. — Само че като няма друго, ако бях на твое място, щях да я изкусам.

— Щеше да е по-добра на вкус с бучка масло в нея — казах претенциозно, направил гримаса.

— Масло ли, скъпи? — Примигващите й очички започнаха да изчезват отново. — От Лио не можеш да изкопчиш повече масло, отколкото може да се побере на трътката на пчела.

Естествено, що се отнасяше до мен, тази вулгарност сложи край на съществуването на госпожа Тобин.

Въпреки всичко, притеснен да не обидя чичо си, след като това бе неговият избор, аз изядох цялата каша, като същевременно си спомнях с мрачни мисли за всички онези апетитни закуски на майка ми, без да споменаваме за вкусните обеди, осигурени ми от госпожица Гревил. Когато стигнах до дъното на купичката, госпожа Тобин отбеляза:

— Ако не си се наял, ще ти дам един резен от моя самун.

— От вашия самун! — възкликнах аз, експлодирайки от негодувание.

— Ами да, момче. От време на време си купувам по нещичко, ей така, между другото, което може да се нарече допълнително.

Тя говореше с толкова мек тон и в него така очевидно се долавяше постоянната смехотворна вълна, готова да избухне всеки момент и да облекчи каквато и да била трудност, че аз се почувствах задължен да обуздая възмущението си. Прегърнала самуна с лявата си ръка, жената отряза от него един дебел резен сладко миришещ пресен хляб и го намаза щедро с мазнина от печено месо.

Приех го мълчаливо. След кашата той имаше вкус на истинска храна. Все още дъвчех, когато по стълбите се чуха стъпки и чичо ми влезе в стаята.

Макар да бяха изминали повече от четири години, откакто бях видял за първи път Лио на погребението на баща ми, сега не успях да намеря и най-слаба промяна у него. Той се представяше на света със същата своя висока, слаба, почти съсухрена фигура, облечена в същия прилепнал по него, излъскан тъмносин костюм и със същото издължено, гладко, бледо, безизразно, самодоволно, непроницаемо лице. Лио беше човек на неопределена възраст, който оставаше винаги — сякаш благодарение на усилията на волята — в същия непроменяем вид, и когато умря след около трийсетина години — случайно оставяйки състояние от седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги — аз бях убеден, макар по онова време да се намирах отдалечен на четири хиляди мили разстояние, че неразгадаемо защо е издъхнал точно в същия вид и е бил погребан в абсолютно същия син костюм.