Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Най-накрая ни махнаха от брега. Презряната двойка се бе появила отново и с едно последно, садистично качване срещу вятъра, сякаш за да се удължи още повече моята мъка, аз бях върнат на пристана.

— Добре ли изкара, стари приятелю?

— Да, благодаря. — Посрещнах мазната му, предразполагаща усмивка с предвзета учтивост, която бях решил да ползвам.

Майка ми, която изглеждаше зачервена и възбудена, ме гледаше нервно и същевременно някак си сериозно, което ми подсказа желанието й да се реабилитира пред мен.

— Не мисля, че замъкът щеше да ти хареса, скъпи.

— Не е задължително да ми хареса.

— Беше много стар.

— Така изглежда.

— И влажен.

— И аз така си мислех.

— Не ти ли беше студено сред водата?

— Ни най-малко, благодаря.

— Момчетата бяха ли учтиви?

— Страшно.

Настъпи неловка пауза, преди нашият необичаен диалог да продължи.

— Ами тогава — рече Сомън, стараейки се да прозвучи сърдечно — време е да тръгваме. Ще отида да измъкна кочияша от кръчмата.

По пътя нагоре от кея майка ми се опита да хване ръката ми, но аз се престорих, че се спъвам и се отдръпнах от нея.

Качихме се във файтона и потеглихме. Седнал отново до файтонджията, си помислих за сетен път, че и двамата се държаха странно. Несъмнено нещо се бе случило. Дори сега те стояха необичайно тихи. Дали това не бе някаква поличба в моя полза? Изгарях от желание да се обърна и да погледна, но гордостта ми ме възпираше, въпреки че държах ушите си нащрек. И все пак те не говореха, не си казваха нито дума. „Скарали са се“ — помислих си и леко се развълнувах. Повече не можех да се съпротивявам на желанието си. Завъртайки внимателно глава, погледнах през рамо. Правачът на цигари, приведен към майка ми, хванал я с ръка през кръста, я целуваше. О, боже, моята собствена майка се целуваше на открито, пред погледите на хората с тоя мерзавец… за малко щях да падна от капрата.

Когато пристигнахме в пансиона, аз слязох тихо от файтона и се качих направо в стаята си. Бях седнал на ръба на леглото, взирайки се в избелелите рози по тапетите, когато чух да се завърта дръжката на вратата и колебливо, почти боязливо вътре влезе майка ми. Тя седна до мен и положи ръка върху рамото ми. Подлъган от поведението й, от извинителните погалвания, си помислих за миг, че се е покаяла и е дошла да ме моли за прошка заради страданието, което тя бе причинила не само на мен, но и на нашата любов. Вместо това майка ми каза:

— Лорънс, скъпи. Чарли… господин Сомън ме помоли да се омъжа за него.

За известно време не отговорих. Бях скован в мълчание от неочаквания шок. Усещах как в сърцето ми се разгаря пламък, каращ ме да изкрещя нещастно и унизително: „Недей, мамо, моля те, за бога, недей. Знаеш, че винаги сме били заедно и колко много значим един за друг. Недей, моля те, недей допуска някой да застава между нас!“.

Но споменът за омразната публична прегръдка ме възпря и ме накара да се стегна.

— А ти съгласи ли се? — попитах студено.

— Мисля, че трябва да се съглася, скъпи.

— Защо? — Тонът ми бе леко презрителен. — Да не би, както се казва, да си влюбена в него?

— Аз го харесвам, скъпи. А мисля, че и той е влюбен в мен. Разбира се, малко е особен, не е съвсем, както се казва… нормален човек в буквалния смисъл, но е щедър и мил. И е толкова весел, а това е много хубаво за мен. Има добро сърце. Освен това така би било много по-добре за нашето бъдеще — и твоето, и моето. За мен беше много трудно да се оправям с нещата сама. А по този начин сега няма да се налага да се разделяме и няма да е нужно ти да ходиш при чичо Лио. Можем да бъдем заедно в Лондон. Чарли, господин Сомън казва, че там има всякакви добри училища за теб. Той те харесва, скъпи.

— Не искам да ме харесва. Мразя го… — Отскубнах се от прегръдката й и въпреки че сърцето ми се разкъсваше от наранена любов, аз я зяпнах с жестоки очи. — Той е абсолютно парвеню, един напълно непознат, един най-обикновен донжуан. Какво става с теб — жена с такава изтънченост и финес! Бейли Никъл казва, че той не е нищо друго, освен някакъв си долнопробен търгаш. Предполагам, знаеш, че целият пансион говори за поведението ти и колко глупаво постъпваш, тичайки след мъж, по-млад от теб, и всякакви други подобни гадости.

— Лорънс!

— И какво всъщност знаеш за него, освен че притежава цигарена фабрика и пръска пари, като че ли е някой лорд? Само преди две седмици дори не подозираше, че съществува. А и какво си му казала за нас? Знае ли той, че на практика ние сме голтаци?