Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Бащата е починал, бизнесът — незначителен и западащ — се поддържал с големи усилия от вдовицата. Има три дъщери, една от които е правачката на цигари. Бащата имал някакви връзки в този бранш, които сега практически са равностойни на нула. Бе споменато нещо за дългове. Майката, момичетата и синът, всички те живеят над магазинчето.

Синът — твоят човек — не взема участие в бизнеса. Бе описан като положителен индивид, щедър, способен на всичко за приятел, но иначе евтино демонстративен, със склонност да се облича крещящо и безхарактерен. Със скромни претенции за певчески наклонности и представящ се за „авторитет“ в цигарената промишленост. Обича да залага на състезания, където от време на време печели, и когато има късмет, си прави луксозни екскурзии. Работи като сервитьор в спортния клуб „Метрополитен“ в Уест Енд.

Надявам се тази информация да спре навреме зараждащия се романс. Предай на майка ти моите поздрави и я помоли, моля те, да не върши глупости.

Обзе ме страхотно вълнение. Чувствах, че се наелектризирам. Задържайки дъх, се взрях в изобличаващите думи — сервитьор в „Метрополитен“, след което, освобождавайки резето на вратата, се втурнах към стълбището. Не можех да чакам повече нито миг, за да си отмъстя за цялото причинено ми страдание, като нанеса този фатален удар не само на надеждите на майка ми, но и на гордостта й.

През отминалите последни два дъждовни дни майка ми се бе затворила в себе си, почивайки си и четейки в своята стая следобедите. Знаех, че сега тя е там. Бях опиянен от един жесток, нечестив триумф, накарал кръвта да нахлуе в главата ми, когато почуках на вратата й с писмото в ръка.

— Влез.

Не четеше, а стоеше до прозореца, обладана от онзи замислено тъжен, разсеян поглед, който през по-следващите години я обземаше все повече и повече. Тя леко се извърна и се усмихна плахо.

— Мамо…

Приближих напред. Нейното изражение — нежно и поради някакви причини, милостиво — ме обезкуражи. И не само това — преди да успея да я възпра, тя хвана ръката ми и я допря до бузата си. Само че аз не можех да бъда обуздан с помощта на такива сантиментални трикове. Чувствах, че целият треперя и се потя, но се заставих да продължа.

— Има едно нещо, което искам да ти покажа…

— Да, Лори, скъпи.

Все още хванала ръката ми, тя гледаше отново навън и надолу — към външната врата на къщата. Инстинктивно погледът ми проследи нейния. Един файтон от гарата стоеше на предната врата и върху покрива му се товареше някакъв багаж. След това, забързано, приведена напред, сякаш за да избегне плющящия дъжд, една фигура — твърде позната, макар и без дрехи на шотландски карета — се появи изпод портала и се мушна във файтона. Вратата се затвори с трясък, файтонджията се качи на капрата и потегли.

В малката спалня цареше мъртва тишина.

— Той си тръгна? — измънках аз.

Тя кимна бавно и се обърна към мен.

— Аз го отпратих.

— Защо?

— Едно време го имаше баща ти, Лорънс, а сега те има теб. Ненадейно открих, че в сърцето ми няма място за никой друг.

Нещо стисна гърлото ми на възел и аз нито можех да говоря, нито да преглъщам. Взрях се в нея, след което с другата си ръка смачках писмото на безформена топка и сляпо се хвърлих към гърдите й.

Мястото, което чичо Лио обитаваше, представляваше един четириетажен склад, малко странно именуван „Залата на Тамплиерите“ и разположен в онзи недружелюбен район на Уинтън, известен като Горбилоу. Постройката заемаше ъгъла на две мизерни, тесни павирани улички. Беше доста стара и се нуждаеше от солиден ремонт. Страничните й прозорци бяха облепени с вестници, а фасадата й бе боядисана в кално черно. Но тъй като се намираше в центъра на града, в съседство на улицата „Аргайл“, и бе много удобна за доковете, тя по всяка вероятност имаше големи преимущества за чичо ми от търговска гледна точка. Като място за живеене сградата можеше да предложи значително по-малко удобства. Мястото, което служеше за жилище, бе последният етаж, състоящ се от дълъг, мрачен коридор с много врати по протежение надолу от двете му страни. Когато пристигнах тук късно през нощта, аз все още нямах никаква представа за естеството на тези стаи. Знаех само, че моята — обзаведена с желязно легло, умивалник и тръстиков плетен стол — се намираше в далечния край на коридора, а кухнята — където една жена, Ани Тобин, изпълняваща всички функции на прислугата, ми бе дала хляб и сирене за вечеря — бе в другия край.