Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Междувременно, поставяйки ръка върху рамото ми, той ме бе поздравил доста радушно с добре дошъл, въпреки че поклащайки неодобрително глава, прие като изключение резена хляб.

— Избеленото бяло брашно разлага покритието на червата, Лорънс. Но виждам, че си изял кашата от грах. Това е храна, която наистина ще ти се лепи по ребрата. Скоро ще свикнеш с нашите порядки. Тук много внимаваме какво слагаме в стомасите си. А сега, ако си свършил, ще те отведа долу.

Ние се спуснахме по каменното стълбище до първия етаж, след което, избирайки ключа от лъскава връзка, привързана на колана му към тънка верижка, той отвори една врата и ме въведе в складовото помещение. Това бе някаква дълга зала, минаваща по протежение на цялата сграда и толкова висока — имаше първи и втори етаж — че предизвикваше леко ечене, когато говорехме. Сред този грамаден и невероятно прашен склад беше направена двойна редица от маси с оставен по средата коридор, покрит с протрита пътека, докато върху масите имаше натрупани топове платове, нахвърляни в лек безпорядък.

— Сега — каза чичо Лио с поверителен тон, толкова правдоподобен, че можеше да измами целия римокатолически кардиналски събор — ти ще започнеш да се учиш на търговия.

След като провери знанията ми за линейните мерки, той ме удостои с един сантиметър, за който предположих, че е попаднал в предприятието по погрешка, защото когато го провеси професионално през рамото ми, видях от другата му страна написано с разкривени черни букви: „Собственост на Морис Шапиро — шивач“. След това чичо ми започна да ме развежда покрай масите, спирайки до всяка от тях, та да ме инструктира за изложената стока. Първо саксоните, след това шевиотите, после платовете от ангора, сукната, различните туидове — донегал, харис, шетланд. Към всеки топ имаше прикачен етикет с изписаната отгоре цена, само че не с цифри, а с букви. Поглеждайки косо надолу към мен, показвайки, че ми се доверява и ласкаейки ме деликатно с оказаната ми чест, чичо Лио ми повери тайната на своя код. Бе нещо просто — използваше се азбуката наопаки, като Z беше 0, Y — 1, X — 2, и така нататък чак до Q, което бе 9.

Всичко това щеше да ме впечатли много повече, ако не бе недостойното подозрение, че тези тъкани, които чичо ми хвалеше и милваше със собственическо удоволствие, сякаш бяха някакви редки и безценни материи, изглеждаха много повече като залежали, лошо съхранявани и непродаваеми, отколкото аз, дори като неопитен чирак, бях очаквал. Или накратко казано, те надали си заслужаваха високопарните наименования и щедрите хвалебствия, с които бяха удостоени. И действително, докато се колебаех да спомена този факт, погледът ми бе привлечен повече от веднъж към едни други етикети, нямащи нищо общо с кода на чичо ми, а напечатани с груби червени надписи от рода на: Разпродажба. Банкрут. Несортирана стока. На края имаше един особено уличаващ, върху който бе надраскано със син молив: Преоценен на 50 процента.

Когато обиколката ни завърши, Лио се опря на последната маса и каза:

— Ти, Лорънс, разбираш, че при обикновени обстоятелства бих очаквал да получавам и такса за чиракуването ти. И то сериозна при това. Но кръвта вода не става. Ще те освободим от таксата. Ти ще получаваш своята храна и квартира и дори ще ти давам по едно петаче седмично за джобни пари.

Мама ми бе казала, че чичо бил обещал да ми плаща надница, но това ми се видя много малко. Все пак успях да кажа:

— Благодаря ти, чичо Лио.

Може би той забеляза колебанието в гласа ми, защото допълни бързо:

— И още. Ако се нуждаеш от нещо, а според мен на теб ти е необходим нов костюм — той замълча, обладан от чувство за щедрост, — то аз ще ти го дам.

Погледнах го с благодарност, защото несъмнено се нуждаех от нов костюм. През изминалите няколко месеца се бях издължил и сега панталоните ми свършваха някъде над глезените, а ръкавите на сакото ми не успяваха да скрият китките ми. Но преди да успея да изразя благодарностите си, Лио продължи:

— Ето ти тук една прекрасна материя.

Платът, показан от него с професионално подмятане на топа, се размота и разстла болезнено пред очите ми. Десенът бе на карета, а цветът — крещящ меланж. Можеше да подхожда единствено на някой по-смел джентълмен със силно изявени спортни вкусове.

— Не е ли малко ярък, чичо?

— Ярък! — Той отхвърли идеята с махване на ръката. — Това е класика, Лорънс, и е единственото останало ми от него парче. А като издръжливост той говори сам за себе си. Ще издържи цяла вечност. Днес следобед ще доведа Шапиро да ти вземе мерките.