Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Въпреки всичко, той, изглежда, прояви някакви опасения, когато му бе предоставен избраният плат. Погледна го, опипа го, погледна към мен, а след това към Лио.

— Младият господин харесва ли го?

Чувствайки се прекалено засрамен да отговоря, аз оставих Лио да наклони глава на една страна, без да правя опровержения.

— Не е ли малко прекалено бляскав?

— Не.

Господин Шапиро се поколеба за момент, след което измъкна една нишка от разнищения край на плата, щракна клечка кибрит върху кутията, която извади от джоба си, запали нишката и доближи овъгления й край до носа си. После погледна отново към Лио.

— Малко е вълната — рече той.

— Може би — отвърна Лио и извърна глава с невероятна студенина. — Но затова пък ще трае дълго.

— И ще изглежда чудесно като костюм — съгласи се бързо господин Шапиро.

След като ми взе мерките, той сгъна плата и го мушна под мишница. После, приготвяйки се забързано да си тръгне, се огледа внимателно настрани, приведе глава и буквално изсъска в ухото ми:

— От години се опитва да се отърве от него.

Въпреки че нямаше как Лио да е чул, почувствах, че поради някаква неизвестна за мен причина инцидентът го бе разстроил. Той закрачи нагоре-надолу, поглеждайки от време на време към мен, сякаш се канеше да ме пита нещо. Но в крайна сметка не го направи. Когато го попитах може ли да запаля газената лампа, тъй като започваше да се стъмва, той поклати глава. Поглеждайки часовника си, с което сигнализира за непосредственото си заминаване, чичо ми се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Ти, момче, си мой племенник и знаеш, че всичко, което правя, е за твое добро. През първия ти работен ден се представи добре, но ще видим как ще продължиш нататък. Само искам винаги да помниш, че тук парите се изкарват трудно. — При тези думи ме потупа одобрително по рамото. — Сега трябва да отида да се видя с един човек. Време е да затваряме.

Той заключи вратата с ключа от своята връзка и бързо слезе надолу по стълбите, докато аз тръгнах бавно нагоре към госпожа Тобин. За мен това бе един странен, безпрецедентен ден, от който ми се въртеше главата.

През следващата седмица стана очевидно, че чичо ми възнамеряваше да ме държи максимално ангажиран и тъй като бяхме заедно почти непрекъснато, аз имах възможността да наблюдавам до безкрайност този наистина необикновен човек.

Сутрин пишех под неговите инструкции повечето от писмата му, макар и не всичките. Разбира се, в кабинета му нямаше пишеща машина, а записващите устройства не бяха въобще по вкуса на Лио. Дори нещо повече, въпреки разнообразието на служебните ангажименти на чичо ми, неговата кореспонденция бе относително скромна, тъй като основната част от делата му се осъществяваше чрез устни уговорки. А когато пишеше, никога не си правеше труда да използва пощенските услуги от едно пени; бях изпращан аз да предавам посланията му. В случай че не бях ангажиран с такива предобедни занимания, оставах дежурен в склада, с преметнат през врата шивашки сантиметър и молив зад ухото. Вече ми бе разрешено да продавам на случайните клиенти, дошли по това време на деня, стига само да си плащаха веднага. Но най-ползотворни за наблюденията ми бяха експедициите, които правех в компанията на Лио.

Защо ме вземаше със себе си? Макар и да ме използваше по най-изгоден за него начин, аз вярвах, че някаква едва припламваща искрица съвест, далечен спомен от неговото детско възпитание или може би едно неохотно чувство на дълг към майка ми го подтикваше да се опита да ми даде някакви основни познания за търговската професия или за „изкуството“ на бизнеса така, както той го прилагаше на практика. Затова, въпреки че засега ме бе изключил от дейността по събирането на наемите, извършвана от Ани и самия него, той ми разрешаваше да го придружавам на всички търгове, в които участваше, както и до данъчните складове на пристанището.

На подходяща цена Лио би купил всичко, не само непродаваема партида платове, но и всяка друга вещ — каквато и да бе тя, стига само да усещаше инстинктивно, че може да извлече печалба от нея в момента или когато му дойдеше времето. Застанал до него в претъпканата шумна зала на търга, провеждащ се в съседство на улица „Аргайл“, аз се взирах учудено в бледото му, безизразно лице, докато той с почти незабележимо потрепване на клепачите повишаваше наддаването си с шест пенса за някакъв абсурден предмет, който, ако бе преносим, трябваше да бъде взет от мен и прибавен към купчините подобни вещи в стаите за складиране на горния етаж. Тези стаи, разположени от двете страни на коридора над склада, бяха натъпкани чак до тавана и бе почти невъзможно да се отвори някоя от вратите, без отгоре ти да не се срине огромна купчина от всевъзможни предмети за бита.