Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Останах напълно втрещен, но дали от щедростта му, или от десена на плата — трудно можех да кажа. Докато стоях мълчаливо, той измъкна голям сребърен часовник от джобчето на жилетката си и замислено се консултира с него — действие, което, както съвсем скоро открих, предшестваше неговите внезапни, мистериозни изчезвания.

— Сега трябва да вървя — каза той. — Ако някой дойде, извикай долу госпожа Тобин или просто кажи, че скоро ще се върна. Междувременно ще ти дам малко работа, за да ти запълня времето. Ела в канцеларията.

Последвах го през една врата, която не бях забелязал преди това, в малка стая, обзаведена с просто бюро, стол и голяма зелена каса. По голите дъски на пода имаше натрупано многобройно количество пакети и картонени кутии, някои отворени и разкриващи пред погледа ми разнообразен асортимент от консерви с привлекателни етикети, бутилки и буркани. Ровейки из някакви документи на бюрото, той намери едно списание, озаглавено „Бюлетин за здравословни храни“. Чичо ми прелисти страниците и посочи няколко реклами, всяка от които бе отбелязал с кръстче.

— Надявам се, че пишеш доста красиво.

Когато го убедих в това мое качество, той ми даде инструкции, които, макар изумителни, бяха съвсем точни. И така, пет минути по-късно, след като той бе заминал, аз се оказах седнал зад бюрото с писалка в ръка, съчиняващ писмо — първото от цяла поредица — което гласеше, както следва:

Господин Лио Керъл изказва уважението си към компанията „Храна от морски водорасли“ и моли да му бъдат изпратени в неговата служба на горния адрес безплатни мостри от техния продукт „Сарагоса“, рекламиран в „Бюлетин за здравословни храни“, за негови лични нужди и евентуални бъдещи търговски поръчки.

Когато завърших писмата, всичките адресирани до компании, произвеждащи нови храни, бе станало почти обяд, но още не се бе появил нито един клиент. Минах през склада и отворих вратата, за да се уверя, че отвънка не се е натрупала опашка. Не беше. Тогава, обръщайки се да вляза, видях закачена за вратата бележка, на която пишеше: „Минах за малко. Ще бъда тук в два. Лио“.

Осъзнаването на факта, че чичо ми имаше толкова малко доверие в мен, силно понижи настроението ми. Върнах се в кабинета и се зазяпах през един прозорец. Въпреки маскировката от мръсотия по стъклата, тясната уличка се разкриваше безмилостно пред погледа ми: мизерни, малки магазинчета, кръчма, редица от няколко колички за прекарване на амбулантна стока и в далечния ъгъл — познатите три месингови топки на заложната къща. Не можех да проумея защо чичо ми бе избрал да живее в този район или защо притежаваше толкова просторна и порутена сграда, след като продължава да движи бизнеса си в толкова малка част от нея. Как можех през онези далечни дни да предположа за неговата проницателна далновидност, че промените в градоустройствения план ще вдигнат стойността на тази недвижима собственост до фантастични висини?

Внезапен смях зад гърба ми обезпокои моите мрачни разсъждения и ме накара да се обърна.

— Само как изглеждаш в тази обстановка с преметнат през рамо сантиметър!

Забравил, че бях решил да не я харесвам, почувствах изненадващо облекчение, като видях госпожа Тобин.

— Реших да дойда да видя как се оправяш. А е време и за обяда ти — рече тя и след това добави: — Такъв, какъвто си е.

Госпожа Тобин заключи външната врата и ние тръгнахме нагоре по стълбите към кухнята, където не след дълго установих, че обядът ми трябваше да се състои от съдържанието на една голяма тенджера с варени картофи и резен сирене „Дънлоп“. Все пак, преди това да бъде сервирано на масата, госпожа Тобин сложи тигана на печката и почти от въздуха, чрез някакво фокусничество, пъхна в него две дебели наденици, които веднага започнаха да цвъртят и да разнасят ароматна миризма, накарала ме да преглътна енергично. Докато се занимаваше с тях, тя продължаваше да ме гледа с широка, открита усмивка.

Накрая повече не можех да се стърпя.

— Ваши ли са, госпожо Тобин? — попитах.

— Мои са — рече тя и повдигайки тигана от печката, забоде едната наденица и я постави в моята чиния, а другата сложи на себе си.

— Много мило, госпожо Тобин.

— От „Анакер“ са — отвърна кратко тя.

Бях гладен. Въпреки уверенията на чичо ми, кашата не се беше залепила за ребрата ми. Минаха няколко минути, преди да добавя:

— И тези картофи са сладки като хляб.

— Знам им цаката, скъпи, както повечето ирландци. И не ме наричай госпожа Тобин. Просто Ани.