Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Няма да разреша да ми говориш по този начин. — Тя се бе отдръпнала в края на леглото и ме гледаше с поглед, изпълнен с болезнена ярост. — Господин Сомън никога не би си помислил да ме пита за нашето положение.

— Да, само че вече ме попита — изсмях се презрително. — Малко след като се върнахме, той се опита да ме разпитва за бизнеса на татко. Разбира се, аз се похвалих и разказах как татко е основал най-добрата агенция за мая в Шотландия. Така че най-вероятно той си мисли, че сладката, пухкава малка вдовичка е заможна. И затова те иска така настойчиво. — Гласът ми секна изведнъж. — Видях го във файтона, мръсен мерзавец.

Наранена до краен предел, майка ми издаде лек стон и ми зашлеви звънлива плесница по ухото, която едва не ме повали от леглото. Стояхме загледани един в друг сред ужасна тишина. Не можех да си спомня друг път да ме е удряла.

— Ти си едно проклето момче — каза задъхано тя. — Зло и проклето момче. Опитваш се да разрушиш и мъничкото щастие, което имам, откакто баща ти почина. Но въпреки всички твои приказки, въпреки измислиците, наговорени от теб, ще постъпя както аз реша.

Аз станах прав и извиках с кънтяща глава:

— Добре, действай, направи го. Само искам да те предупредя, че ще съжаляваш.

Излязох директно от къщата. Ухото ми гореше и ме болеше до побъркване. И въпреки че сега мразех онова място, някак си неусетно се озовах до вира. Приседнах на една скала и стиснах глава между юмруците си. Тази жена — единствения господар на моето сърце, която бях обичал толкова силно още от момента, когато за първи път съм отворил очи или когато за първи път тя ми е предложила своята гръд, ме бе предала. Моментно споходилото ме желание бе да я напусна, да попитам първия срещнат дружелюбен странник за пътя за Уинтън и да се отправя на дълъг преход към чичо Лио, който в края на краищата ме очакваше. Но този план имаше един недостатък. Исках да получа справедливост, а още повече — жадувах за отмъщение. Исках да отмъстя на майка ми и на този… този шарлатанин — думата ме поуспокои — който ме бе изместил. Само ако имаше някой, към когото да можех да се обърна за помощ. Седях и си блъсках главата, отмятайки един след друг хората от рода Керъл, всичките до един незаинтересовани, ненадеждни и неподходящи. Дори премислих възможността за Бейли Никъл. И тогава се сетих за Стивън — напълно безопасен, сигурен, благонадежден. Стивън бе човек, на който винаги можеше да се разчита. Освен това, установен на работа в Министерството на труда, Стивън се намираше в Лондон.

Възможността да реализирам идеята си ме накара да потръпна от възбуда. Изправих се на крака. Прибирайки се забързано обратно в Ардсхил, помолих госпожица Ейли да ми услужи с няколко листа, след което се качих горе и се заключих в стаята си. Излегнат на пода с молив в ръка, започнах бързо да съчинявам писмо до Стивън. В следващия половин час вече бях го пуснал в града. Дори се сетих да го пратя експресно.

Когато всичко това бе направено, почувствах как ме обзема внезапно спокойствие, дължащо се може би на факта, че какъвто и да бе крайният резултат, аз бях проявил съобразителност и предприел решителни мерки. През следващите дни продължих да се държа резервирано. Въпреки че ги наблюдавах тайно, докато се хранехме, аз се преструвах на безразличен и когато отиваха на техните екскурзии, повече не ги следях, защото можех да си позволя да чакам. Няколко пъти майка ми се опита да възобнови темата и да разруши бариерата, която бях издигнал между нас, но тези опити винаги завършваха неуспешно. Не си позволявах да бъда предуман.

Но въпреки моите преструвки се чувствах силно притеснен и докато времето си течеше без никаква вест или очевиден признак на действие от страна на Стивън, аз ставах все по-нервен. Тъй като Ардсхил се намираше доста надалеко от центъра на града, пощата пристигаше само веднъж дневно и всеки следобед към три часа аз висвах пред портала в очакване на пощаджията. Най-сетне през един дъждовен следобед ми бе връчено едно писмо. Печатът му бе с лондонски пощенски знак. Затворих се в тоалетната на долния етаж и трескаво разкъсах плика.

Скъпи Лорънс,

Беше ми изключително трудно да си взема свободен ден, но след като прецених писмото ти за важно, го направих.

Телефонният указател посочваше петима Сомъновци, от които един бе обозначен като търговец на цигари и разпространител на вестници, живущ на улица „Майл Енд“ 1026-а. Тогава взех автобуса до този неприветлив квартал — не точно коптор, но почти такъв. Както и очаквах, магазинчето се оказа доста запуснато, с вестници и фишове за състезания от едната страна и цигари — от другата. Влязох вътре и познай какво си купих? — „Световни новини“! Бях обслужен от една застаряваща дама с артрит, облечена в износено палтенце, закопчано до врата. В дъното на магазина едно момиче — мърляво, с невчесана коса, носещо оцапан гащеризон — свиваше цигари на малка ръчна машина. Излизайки оттам, се отбих в близката кръчма — непосредствено до магазинчето, само три врати по-надолу — където охотно ми бе дадена подробна информация.