Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Следващата сутрин бе ясна и слънчева. Изгаряща от нетърпение да се сдобрим и с едва забележимо загатване за вина в поведението си, майка ми бе самата веселост и доброта. След закуска тя слезе при мен в градината, където аз вече бях заел стратегическа позиция до вратата.

— Скъпи — усмихна ми се тя предразполагащо. „Ах — помислих си, — усмивката на Юда!“ — Господин Сомън предложи да ни отведе на разходка този следобед надолу по крайбрежието, да видим замъка Оник. Но доколкото знам, ти не би си направил труда да ходиш да разглеждаш природни забележителности.

— Защо не? — попитах аз.

— Ами… толкова си запален риболовец, затова си помислих, че сигурно отново ще предпочетеш да отидеш на твоя вир.

— Като се има предвид, че цялата минала седмица непрекъснато бях на моя вир, без да уловя нищо, не ти ли е минало през ума, че мога да предпочета да отида да разглеждам забележителности? Особено като знам — добавих аз, натъртвайки на думите, — че вероятно ще има много интересни неща за виждане .

Тя леко се изчерви и замълча.

— Значи ти… ти наистина би искал да дойдеш?

— Да — отвърнах, без да я поглеждам. — Определено, със сигурност бих искал да дойда.

Файтонът пристигна в два часа. Правачът на цигари — който, докато чакахме на портала, се държеше шеговито с мен в най-добрия си стил на „стари приятелю“, като в думите му се долавяха нотки на притеснение — сега ми подаде ръка, докато се настанявах до файтонджията, преди да заеме мястото си до майка ми отзад. Тръгнахме под напева на бавното ритмично потропване на конски копита. От мястото си не можех да наблюдавам двойката зад гърба ми, но поне бях с тях и се зарекох, че този път няма да могат да ми се изплъзнат. Никога повече майка ми нямаше да има възможността да остане насаме с цялата тази чаровност.

Частично успокоен, аз почти изпитах удоволствие от пътуването. Слънцето грееше, небето бе прозрачно синьо, а от близкия бряг се чуваше шепотът на морските вълни. Беше много приятно да седиш на високо, а и кочияшът бе приятелски настроен и от време на време ми сочеше с камшика си разни интересни места. Само натрапникът да не бе с нас. Неговото нахалничене оскверняваше нашето съществуване.

Не след дълго пристигнахме до селцето в подножието на Оник и спряхме на малкия пристан, където няколко малки, олющени рибарски ладии се полюшваха, завързани за кея. Непосредствено пред нас, кацнал на скалистия бряг, се извисяваше замъкът. Докато аз слизах от мястото си, правачът на цигари помагаше на майка ми.

— Наистина — внезапно възкликна той, гледайки надолу, — какъв прекрасен ден за морско пътешествие!

Две момчета рибари с гумени ботуши и сини фланелки издигаха едно платно.

— Ще ти хареса ли, млади момко, приятелю мой? — каза той, обръщайки се към мен. — Не мислиш ли, че идеята е добра?

Реших, че идеята е превъзходна. Какъв по-добър начин от този да ги държа изкъсо под орловото си око? Кимнах вдървено.

— Хайде, идвай тогава — извика весело той, като се затича надолу и се заприказва с момчетата.

Когато го доближих, той енергично ми помогна да се кача, след което, стоящ на кея, и преди да успея да разбера какво се кани да прави — все още несъбрал разсеяните си мисли, той избута лодката навътре, платното улови вятъра и аз започнах да се отдалечавам от пристана, докато майка ми, с възмутителна любовна престореност, извади носната си кърпичка и ми замаха от брега.

Обърнах се разярено към по-голямото от двете момчета.

— Върни ме. Върни ме на кея.

То поклати глава. „ Джентълменът го бил наел за час.“ Момчето опъна още платна и лодката рязко се наклони. Изнемощял от ярост и скръб аз се отпуснах на седалката. Вчера те бяха в лодката, а аз на брега. Сега местата ни бяха разменени. Това бе най-коварно предателство. Двамата бяха тръгнали ръка за ръка по скалистия бряг към замъка. Винаги го бях мислил за мерзавец, но сега знаех, че на всичкото отгоре е и подъл мерзавец. Що се отнасяше до майка ми… до нейното двуличие… о, боже, вятърът насълзи очите ми.

Измина уреченото време, а ние продължавахме да сновем монотонно нагоре-надолу около пристана. Моите натрапени ми придружители на практика не знаеха английски и ползваха галски. На този чуждоземен за мен език, те говореха дълго и продължително с приглушени, подигравателни гласове, гледайки вторачено от мен към замъка, и после пак към мен. Макар да не можех да разбера и дума от техния ужасен език, аз се потях от срам, напълно съзнаващ, че коментираха мен, изрядното ми облекло, пребледнялото ми лице, което поради люшкането на лодката ме издаваше, че едва се сдържам да не повърна, и най-вече — което понасях най-тежко, в сравнение с всичко останало — очевидната, ужасна причина, поради която бях отвлечен от „джентълмена“.