Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Извинете ме за скромната увертюра, дами и господа. Сега сме неизмеримо щастливи да имаме в компанията си една истински добра, първокласна пианистка и с нейното учтиво позволение ще я помоля да открие бала.

Той излезе напред и сгъвайки ръка с подканващ жест, каза възторжено сред веселата глъчка от одобрителен смях:

— Мадам, мога ли да имам честта да ви придружа до инструмента?

Трябва да призная, че вече бях започнал да се отегчавам от нашия нов приятел. Неговото внимание към майка ми по време на вечерята бе повече от очевидно и сега тази евтина галантност, изглежда, потвърждаваше най-лошите й опасения. Погледнах съчувствено към нея, но за моя изненада тя не го отряза. Вместо това майка ми стана и се подчини на поканата му без протести, държейки се твърде грациозно въпреки глупашкото му поведение.

Тя изсвири една прелюдия от Шопен, след което продължи устремно и живо с „Danse d’Echarpes“, като завърши изпълнението си сред бурни, продължителни аплодисменти. Видях, че този път и Сомън стоеше като треснат, като че ли съвсем неочаквано се бе оказал сред някаква напълно непозната му природна стихия.

— Виж ти — промълви той с уважение. — Това се нарича класа! — След което, излизайки от унеса си, пое въздух и рече: — Просто върховно. Достойно за Албърт Хол 27 27 Най-голямата концертна зала в Лондон. — Б.пр. .

— Глупости — засмя се майка ми и допълни, сякаш се опитваше да му се присмее. — Сега е ваш ред. Да ви чуем как пеете. Ако можете. Аз ще ви акомпанирам.

След дълго прехвърляне на разни мелодии бе избрана песента „Русалката“. За мое разочарование гласът му не беше никак лош — лек тенор — и докато пееше, той вложи много драматично чувство в думите:

Ефектът върху компанията от тази едновременна, двойна изява на таланти бе толкова очебиен, че за моя неприязън се чуха общи подканвания за нови изпълнения на дуета. Е, сигурно този път мама щеше да откаже, да тегли чертата и да тропне твърдо с крак. Но не — все още със същото живо, предизвикателно настроение, почти — човек би помислил — с наслада, тя вече бе избрала „Моряшката мушама“, чийто първи стих — „Един висок, як моряк бе легнал да умира“ — ме развълнува толкова силно, че очаквайки да чуя продължението, направо приех баладата като моя лична собственост. Те започнаха. Де да можех да си запуша ушите. Ако не друго, поне забих поглед в тавана, без да се присъединявам към продължителните ръкопляскания.

Докато траеше цялото това пеене, приказване, смеене, нарастващото усещане за сприятеляване и най-вече дърдоренето и непрекъснато натрапваните учтивости на този фалшив шотландски келт по някакъв неприятен начин, който не можех точно да си обясня, ме караше да изпитвам непонятна раздразнителност. Реших, че нещата са стигнали достатъчно далеч и трябва да се сложи край на всичко това. Използвайки един от редките моменти на мълчание, аз извиках:

— Мисля да се качвам горе, мамо — представяйки си естествено, че тя ще дойде с мен.

Вместо това все още приведена над пианото със Сомън, застанал до нея, без дори да извърне поглед, мама отговори:

— Да, добре, скъпи. Часът ти за лягане мина. Качвай се. Скоро си идвам и аз.

След като вече се бях изправил на крака, не ми оставаше нищо друго, освен да си тръгна. Майка ми не се върна скоро, а след доста дълго време — много по-късно, отколкото очаквах аз.

Желанието ми да изразя противоречивите си чувства ме бе държало буден. Седнах в леглото.

— В крайна сметка ти се оказа права, мамо. Беше много досадно, нали?

Тя ми се усмихна. Очите й светеха и на бузите й бе избила червенина.

— О, не знам, скъпи. В известен смисъл беше много приятно, а бог ни е свидетел, че напоследък никой от нас не се е чувствал особено приятно.

— Но, мамо, всичко бе така… така евтино и гадно.

— Наистина ли беше толкова зле?

— Той беше такъв, правачът на цигари.

— Е, може би е прекалено натрапчив, скъпи, но мисля, че го прави с добри намерения, затова нека да не сме толкова критични. Нека просто помним, че сме дошли да прекараме единствената си почивка в близките четири години и се опитаме да я оползотворим максимално добре.

Това не бе точно отговорът, който очаквах от майка ми. Обърнах се на една страна и й казах начумерено лека нощ.

На следващата утрин наранените ми чувства вече бяха отминали и след закуска, понесъл въдицата си и кошницата за пикник, аз се отправих заедно с Бейли Никъл към Спиън. Майка ми ни изпрати от портала и обеща да се присъедини към нас след около час. Вирът, който ми показа Бейли, не беше много нагоре по реката. Представляваше едно кафеникаво, скътано между боровете дълбоко езерце, подхранвано от малко, напористо водопадче и набраздено от десетки издатини покрай брега. Виждайки ме настанен до водата, той се изкатери малко по-нагоре срещу течението — на своето си място, като заяви мимоходом, оглеждайки песимистично ясното небе, че денят не бил за риболов.