Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Да, Лори, правилно си ме разбрал. Ще отидем до шотландските планини. И двамата заслужаваме тази почивка и се нуждаем от нея. Приех предложението за мебелите и възнамерявам да похарчим тези пари до последното пени само за наше удоволствие. След това ще се чувстваме отпочинали и готови за всичко.

Преди да бях успял да кажа нещо, тя взе малкото звънче от масата и повика сервитьорката, звънейки като обезумяла.

На излизане от железопътната гара видяхме, не форт Уилям лежеше под гъста мъгла, която забулваше Бен Невис и капеше от плочите на покривите в града. Оглеждайки се наоколо, докато майка ми се уговаряше с един носач да достави следобед багажа ни с ръчната си количка, кой знае защо се натъжих от някакво странно предчувствие, че този планински курорт вещае нещо лошо за мен.

Пансионът, който си бяхме избрали, се казваше Ардсхил. Кацнала по средата на хълма, това бе малка квадратна, изградена от червен камък къщурка, разположена зад едно причудливо дърво араукария 24 24 Род иглолистно дърво, чилийски бор. — Б.пр. сред спретната градинка, граничеща с езерото. Майка ми бе избрала точно нея, защото я държаха две неомъжени сестри, които рекламираха достойнствата й, както и собствения си благороднически произход само с една многозначителна дума — взискателност. И действително преценката на майка ми изглеждаше оправдана от вида на нашите стаи, за които — макар да бяха малки и на последния етаж — тя се произнесе, че били образцово изрядни. Майка ми тъкмо бе приключила с проверката си, започнала със спалното бельо и завършила с водата в каната, когато се разнесе звънът на гонга за обяд.

Слязохме долу. В уютно тапицирана с поизносен червен плюш стая с еркерни прозорци около дълга махагонова маса бяха насядали не повече от десетина души. Начело на масата седеше висока ъгловата жена, облечена в черно. Тя стана да ни поздрави, като същевременно ни обясни, че е госпожица Кинкейд, след което ни представи на другите гости и на сестра си, госпожица Ейли Кинкейд, седнала в другия край на масата. Настанявайки се отново на мястото си, тя сведе глава, изрече набожно благодарствените слова и започна да реже плешката. Скоро установих, че това бе стандартна процедура, докато в далечния край госпожица Ейли разпредели зеленчуците, а малко по-късно и десерта от грис и сушени сини сливи.

Макар и обикновена, храната беше вкусна и топла — едно радушно прието откритие, подкрепено и от бързо разменения поглед с майка ми. Вече харесвах по-малката и по-деликатна госпожица Ейли и въпреки че се отнасях доста резервирано към госпожица Кинкейд — изглежда, напълно неоправдано предубеждение — не виждах нищо притеснително в другите гости. Всички те бяха благовъзпитани шотландци, хора на средна възраст или малко по-големи и с изключение на двама, останалите бяха жени. Единият от мъжете, седнал до мен от дясната ми страна, беше нисък, дебел и червендалест, към когото чух да се обръщат с името Бейли Никъл. Той носеше закачена на ревера си изкуствена муха за лов на сьомга. А на мястото в съседство с госпожица Кинкейд прелетя безшумно в меките си пантофи един дребен, подобен на дух старец с бяла коса. По време на яденето той остана напълно мълчалив, забил поглед в чинията си и изпитващ големи трудности с контрола на изкуствените си зъби. Беше ми необходимо известно време, за да открия, че това бе бащата на госпожиците Кинкейд, който се оказа и глух като пън, но за момента бях склонен да го приемам за някакво природно явление.

Друг любопитен факт, привлякъл вниманието ми, беше порцелановото прасенце с процеп отгоре, поставено в центъра на масата.

— Чудиш се за нашето мъничко прасенце ли? — попита ме госпожица Ейли, усмихвайки ми се. — Нали разбираш, ние желаем всеки да бъде обслужен вежливо, докато ястията са още топли. А това означава точност. Затова правилото е: ако някой закъснее, то трябва да пусне едно петаче в прасенцето. Разбира се, това се прави с благородни намерения — за нашата медицинска аптечка в пансиона.

Погледнах оттатък масата към един празен стол.

— Този човек ще трябва да си плаща.

— О, не — изсмя се тя. — Това е мястото на господин Сомън. Той отиде до Балатър днес. На планинските игри.

— Никога не съм виждала друг човек, така запален по тези игри, както господин Сомън — подхвана разговора една солидна дама от другата страна на масата. — Имам предвид за англичанин. Душата си дава за „каретата“ 25 25 Шотландците. — Б.пр. .