Арчибалд Кронин - Песен за петаче

На главния вход ни очакваше някаква сестра с тъмносиня престилка. Използвайки ключ, закачен на колана й с верижка, със сръчността на привикнал към работата си човек, тя ни преведе през поредица от врати. Всички те бяха без дръжки. Продължихме по един широк, застлан с дебел килим коридор, украсен с мебели със златни орнаменти и снабден на определени интервали с още масивни врати, заключени до една. Стигнахме до малко преддверие, където тя спря, и гледайки към мен без особен ентусиазъм, заприказва на майка ми с приглушен тон, която след това се обърна към мен:

— Сестрата мисли, че ще е по-добре да изчакаш тук, Лорънс.

Въпреки че имах желание да видя госпожица Гревил или поне истинската госпожица Гревил, възвърнала предишното си състояние, не съжалих, че бях оставен там. Това придвижване през многобройни врати, заключващи се след нас и оставили ни откъснати от ведрия свят навън; особените звуци — мънкания и тътрения — приглушени от масивните тежки врати; атмосферата на прикрита болезненост, долавяща се от вида на клозета; черните, украсени със спираловидни елементи мебели на приемната, в която сега се намирах — в стил Бул 23 23 Инкрустирани в мебелировката сложни декорации, направени от черупка на костенурка, слонова кост и разноцветни метали. Името идва от Андре С. Бул (1642 — 1732). — Б.пр. , разновидност, каквато никога досега не бях виждал. Всичко това се бе съюзило тайно срещу мен и предизвикваше тръпки по гръбнака ми — усещане, подсилено от внезапно чулия се и моментално потиснат писък, накарал ме да подскоча от тапицирания с плюш вретеновиден стол, в който се бях настанил внимателно.

Измина доста време, докато се върне мама. Накрая тя се появи. В този миг през отворената врата видях бързо пробягалата картина на един тесен коридор, водещ до друга стая, чиято врата точно се затваряше от сестрата — и там, появило се в тясната междина, се мерна странно, отпуснато лице, с остригана до кожа коса, което ме изгледа с вторачения си празен поглед, срещайки моя за едно ужасяващо мигновение, без каквато и да била сянка на разпознаване. Ужасът от това непознато, нечовешко лице все още държеше сковано съзнанието ми, когато майка ми ме хвана за ръката. Не можех да отроня нито дума. Знаех, че току-що бях видял моята добра приятелка госпожица Гревил и че не бих искал да я видя отново.

Отвън майка ми пое дълбоко дъх сред свежия пролетен въздух, поблагодари на сестрата, каза й довиждане и тръгна надолу по алеята, държейки все още ръката ми. Когато стигнахме до беседката, тя предложи:

— Хайде да поседнем тук, Лори. Само за малко.

Влязохме вътре. И все пак знаех, че трябва да попитам.

— Как е тя, мамо?

— Зле, безнадеждно зле.

— А какво правеше?

— Пише петиции по цял ден. Петиции, които никой никога няма да види. Също пише и писма, които никога няма да бъдат изпратени. — След кратка пауза добави, сякаш говорейки на себе си: — Поне сега знам какво ни е положението.

Подпря глава на ръката си и продължи да седи мълчаливо.

Гледах я притеснено.

— Ако стоим тук прекалено дълго, може и да не излезем, мамо.

Тя ме погледна и се засмя. Бях слисан. Изражението й се бе променило напълно — една трансформация, която сякаш бе стопила вечно спохождащото я напрежение, безпокойството и нерешителността не само от днес, но и от всичките изминали досега проблематични седмици. Тя се изправи и за моя още по-голяма изненада, защото знаех колко зле бяхме материално — заяви бодро:

— Да вървим, скъпи, и да се почерпим с по един истински цейлонски чай.

Оттатък вратите, в селцето Касълтън, имаше великолепна чайна, разположена над местната хлебарница. Тук мама поръча чай и всичко останало, което обичах толкова много — горещи препечени филийки с масло, пресни варени яйца, меки пшеничени кифли, мед и чиния с няколко парчета сметанова торта. Докато отпиваше от горещия чай, тя непрекъснато ме подканяше да ям, така че с многократни подсещания изядох цялата сметанова торта. Майка ми продължаваше да ме гледа със застиналата на лицето си усмивка, докато в един момент се огледа наоколо, за да се убеди, че все още бяхме сами в заведението, и ми каза сериозно:

— Лорънс, майка ти фалира.

Настъпи пауза, която ме накара да се почувствам крайно неудобно. Въпреки казаното, в гласа й не се долавяше никаква мъка, а само твърдост, прозвучала почти предизвикателно с последвалите думи:

— С агенцията е свършено. Беше една чудесна идея на баща ти, но сега вече я няма. Сбърках, че не я продадох и не реализирах някаква печалба от нея, както предложи чичо ти Лио. — Тя замълча, за да отпие от чая си и през съзнанието ми пробяга една бърза картина как мама и аз пеем на някоя влажна улица в Уинтън, за да изкараме нещо за вечеря. — Няма да те отегчавам с моите проблеми през изминалите години. Винаги съм се опитвала да ги държа настрана от теб. Макар че ти сигурно си ги усещал. Тази работа не беше за жена или поне не за мен. Съчувствието не може да продължава вечно. И то никога не е привилегия за дадена работа. Така че единственото, което мога да ти кажа и което трябва да кажа, защото ти вече си голямо момче, е, че не ни е останало нищо, освен нашите мебели, за които ми предлагат четирийсет лири.