Арчибалд Кронин - Песен за петаче

На прага, като внезапно изникнало привидение, стоеше Кемпбъл. Нейната слаба, тъмна, ъгловата фигура стоеше злокобно изправена в здрача. Но изражението й бе така безчувствено и невъзмутимо, както винаги. Ръцете й стояха сгънати отпред, върху колосаната й престилка.

— Мадам би искала да ви види — каза сухо тя.

— Добре — отговори бавно мама. — Ще дойда.

— Мадам би искала да види и двама ви — рече Кемпбъл по същия начин, както преди малко.

Настъпи кратка пауза.

— Не мисля, че… — започна мама, обръщайки се към мен.

— Няма нищо, мамо — прекъснах я. — Ще дойда с теб.

В тази декларация нямаше капка героизъм. Сърцето ми туптеше забързано, а коленете ми леко трепереха, но аз не исках да изпусна нещо. Всъщност усещах, че госпожица Гревил, намираща се в дълбока житейска криза, би могла да се почувства подтикната да направи жизненоважна декларация във връзка с моето бъдеще.

Майка ми се поколеба. Усетих я, че искаше да разпита Кемпбъл, за да изкопчи някаква информация за настоящето състояние на нещата, но прислужницата не беше човек, който можеше да бъде питан за нещо. Дори вече бе започнала да отстъпва назад. Последвахме я. Тя се спря пред спалнята на госпожица Гревил и — винаги коректна — отвори вратата за нас.

Стаята беше голяма, с двоен прозорец, водещ към предната тераса, но сега ленено копринените завеси бяха спуснати и газовите лампи запалени. Никога досега не бях влизал в тази стая и при други обстоятелства щях да проявя любопитство към мебелировката, ако вниманието ми не бе моментално приковано от госпожица Гревил. Тя седеше до една дълга ниска масичка, ненапълно облечена, загърната с хавлия за къпане и така усърдно пишеше нещо, че когато влязохме, не погледна към нас. Очевидно бе написала четири писма — инстинктивно преброих четирите плика с марки, които лежаха на масата — и сега работеше върху петото. Изглеждаше спокойна, дори напълно уравновесена и макар че косата й бе леко разрошена, нормалността на външния й вид ми даде моментен импулс на успокоение.

— Това е! — възкликна тя накрая, оставяйки писалката на масичката. — Моля да ме извините, че ви накарах да чакате.

Тя сгъна писмото, пъхна го в един плик, след което го запечата, адресира и му залепи марка. Събирайки всичките писма заедно, тя направи от тях прилежна купчинка пред себе си, седна изправена и уверена.

— Е, Грейс — отбеляза меко. — Предполагам, че си видяла забележката в „Хералд“.

Нямаше никакъв смисъл да се отрича и мама направи точно това. Видях я как се отпусна облекчено, успокоена от разумното поведение на госпожица Гревил. Нямаше и следа от ярост, истерия или припадък.

— Първоначално мислех да го игнорирам — продължи госпожица Гревил, — тъй като в най-добрия случай това е една глупава измишльотина. Но премисляйки въпроса по-сериозно, реших, че е необходимо да се вземат мерки.

Майка ми отново се напрегна.

— Ти естествено разбираш, че той, горкият човечец, не е замесен в това. Цялата скандална история е интрига, провокирана от онази жена с мълчаливото съгласие на издателя на „Хералд“ и по всяка вероятност също и от кмета на града.

Отхвърляйки с рязко движение на ръката опита на мама да протестира, тя продължи така сдържано, както преди малко, но с нова нотка на тежест.

— Затова аз написах тези писма… които ти, Керъл, ще бъдеш така учтив да пуснеш вместо мен. — Тя ги протегна напред и аз видях как ги приемам. — Едното е до господин Лесли, второто — до неговия епископ, третото — до издателя на „Хералд“ и четвъртото — до градския управник. Последното писмо е до онази жена. — Тя замълча и погледна знаменателно към тоалетната си масичка; рапирите бяха донесени от долния етаж и предпазителите на върховете им бяха свалени. — Така е, Грейс. Предизвиквам я на дуел.

— О, не — изплака майка ми. — Ти не трябва да правиш това.

— Дори и да не трябва, ще го направя. — Госпожица Гревил се усмихна и по пустия й поглед, по неговата абсолютна празнота разбрах, че това бе усмивка на една напълно умопобъркана жена, дори преди да бе добавила: — Естествено, скъпа Грейс, разчитам на теб да ми станеш секундант.

Не знам как излязохме от тази стая. В момента, в който се измъкнахме отвътре, мама отиде при телефона и позвъни на доктор Юин. Той пристигна след около половин час. Междувременно, завладян от настроението на безутешна мъка и душевно опустошение, чувствайки се като идиот, аз се оттеглих в моята дупка в кухненската ниша. Не мръднах оттам по време на докторската визита и се показах едва когато чух шума от неговото заминаване. Поглеждайки надолу от перилата на стълбището към вестибюла под мен, го чух как казва на майка ми: