Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Какво нередно можеше да има между госпожица Гревил и господин Лесли? Беше болезнено очевидно, че мама се разстрои от идеята за тази покана и нямаше желание да я приеме. Естествено, аз не бях сляп за странностите на госпожица Гревил. Те — особено в началната фаза на нашите отношения — дълбоко ме очароваха. Необикновената й личност ме изпълваше с възторг и страхопочитание и така ме ентусиазираше, че бях започнал да я възприемам като една великолепна ексцентричка и по тази причина също така бях склонен да приема и всяка нейна необичайна постъпка. Само че да поканиш пастора си на чай не беше нещо необичайно. Тогава защо се вдигаше целият този шум? Нямаше да се изненадам ни най-малко, ако вместо почитаемия господин Лесли, тя бе поканила някой като Бъфало Бил или Хари Лоудър, още повече — въпреки моето невежество по въпроса — имах усещането, че тя много го уважаваше.

Все пак, когато неделята дойде, едно смътно притеснение, полазило по кожата ми, ме накара да изляза нанякъде през този следобед. Казах си, че денят е хубав за поредното тичане, особено пък като имах предвид, че клубът за масов крос щеше да прави състезание по ориентиране до Стеър Хед. В този клуб членуваха млади мъже, които по професии бяха чиновници, чираци, продавачи и разни други и сега бяха станали за мен нещо като приятели. Миналата есен се бях утвърдил сред тях, печелейки младежкото надбягване за момчета до четиринайсет години. След като мама ми направи сандвич от печена филия и бъркани яйца, аз се измъкнах тихичко от къщата по гащета и фланелка. Закъснявах. Състезанието трябваше да започне в края на гората Дарви и скоро аз се движех сред боровете, следвайки поставените хартиени знаци наоколо. Вълнението от намирането на следата, загубването й и поредното откриване на верния път скоро ме погълнаха изцяло. През тялото ми премина тръпка на гордост, когато застигнах някои от клубните участници и с високо вдигната брадичка и прибрани лакти, не забелязвайки бримката върху скъсаната си блузка, ги оставих да се тътрят зад мен. Но бързината на моето тичане обърка плановете ми. Когато със здрачаването в края на следобеда, все още тичайки, целият оплескан с кал, аз свих към редицата къщи на „Принц Албърт Теръс“, видях, че грешно съм изчислил времето си. Врата номер 7 беше отворена и пред нея стояха госпожица Гревил и майка ми заедно с господин Лесли, който току-що си тръгваше. Той беше красив, сдържан мъж с разделена точно по средата с път прическа и имаше твърде много вид на актьор. Но сега изглеждаше доста зачервен и ужасно притеснен, докато забързано се ръкуваше за довиждане и за малко щеше да се препъне, стигайки до стъпалата на портала. Противно на обичайните си цивилизовани навици, той не ме позна. А може би не ме видя. Ако въобще човек трябваше да изглежда притеснен, че не може да осъществи тръгването си максимално бързо, то това бе пасторът на „Свети Джуд“.

Влязох вкъщи. Майка ми и госпожица Гревил се намираха в приемната, когато забързано минах тихичко покрай тях. За момент някак си пролича, че ситуацията бе излязла от контрол, защото мама каза нещо с тих, протестиращ глас, което аз не успях да чуя, но госпожица Гревил отговори на това с изблик на весело оживление:

— Работата не е в това, което бе казано, скъпа Грейс. Не видя ли как ме гледаше!

Измина доста време, докато мама се изкачи по стълбите. Когато най-сетне се появи, тя седна тежко до масата и опря ръка на челото си. Поведението й ме обезпокои. Бях започнал да се потя и сега леко се разтреперих.

— Мамо, какво не е наред?

Тя повдигна бавно глава и ме погледна.

— Никога няма да свършат мъките ни, Лори. Никога, никога. Госпожица Гревил се е побъркала.

Колко странни бяха месеците, които последваха — струваха ми се така недействителни, че през цялото време вървях като замаян. Майка ми пък стоеше вечно напрегната от непрекъснато растящото безпокойство, за чиито мащаби не подозирах нищо в онзи момент. Едва по-късно разбрах колко пагубно се бе оказало това за нея, когато нервите й вече се бяха разбили до краен предел, карайки я да се сепва и пребледнява при всеки необичаен звук, достигнал до нас от основната част на къщата. Дори и сега ми е трудно да се заставя да пресъздам жалкото разпадане на един ум, който винаги бях считал за високообразован и недостижим. Още повече че това душевно разстройство се бе развило привидно във формата на фарс — безумно влюбване на стара мома в млад свещеник — сюжет, достоен за сцената на мюзикхол и за съпътстващия го вулгарен смях, предизвикван от някой евтин комедиант с торбести панталони и червен нос. За нас то не бе ни най-малко смешно. Всичко това бе действителност, с която живеехме и страдахме. И че от всички други хора точно госпожица Гревил трябваше да се превърне в централната фигура, в жертвата на такова едно зрелище — това аз не можех да повярвам.