Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Това подхожда ли ми? Ще се харесам ли, Грейс? Дали ще бъда забелязана?

Имайки предвид нейната едра, пищно надарена фигура, мама отговаряше сдържано:

— Със сигурност ще бъдеш забелязана.

— Надявам се да е така — усмихваше се уверено госпожица Гревил. — А защо не, Грейс?

Разбира се, госпожица Гревил винаги е била предан посетител на църквата и нейната склонност да се облича помпозно не беше нещо ново за мен. И все пак с тези прекалено натруфени неделни тоалети тя сигурно се опитваше да загатне нещо конкретно, което засега убягваше от наблюдението ми. Въпреки това, противно на поведението на мама, аз посрещах радушно всички прояви на тази нейна склонност, без значение колко демонстративни бяха те. И не само й се възхищавах ревностно — често казвайки си: „Просто я виж“ — но и съзнавах достатъчно добре какво бе направила тя за мен. Дори си позволявах да се надявам, че ще направи още повече. Всъщност интересът й към мен сега ми изглеждаше единствената възможност да постигна най-съкровеното си желание.

Тази мисъл се беше загнездила в съзнанието ми, когато един ден през март — както все още ставаше понякога — аз имах щастието да уцеля госпожица Гревил у дома й. Обедът бе сервиран. Искрено зарадван, че поне този път не ми се налагаше да сядам пред студеното мляко с ориз, преди да вляза в трапезарията, аз измих ръцете и сресах косата си с невероятно старание. Тя ме посрещна с лъчезарна, преценяваща усмивка. Ако в нашата част на къщата господстваше тъгата, то тук със сигурност всичко бе точно обратното. През тези няколко отминали, непоносими месеци госпожица Гревил значително се бе оживила.

— Ти си представителен, Керъл — отбеляза тя с одобрение, докато намествах стола й. — Наистина, направо си чудесен. Една много по-различна личност от онзи раздърпан малък трошач на прозорци отпреди… отпреди колко време всъщност?

— Отпреди четири години, госпожице Гревил.

Не помня съвсем точно как се разви разговорът ни след това обещаващо начало. Не се и съмнявам, че е бил интересен, тъй като тази забележителна жена имаше необикновената дарба да възбужда въображението, често подхващайки най-необичайни теми, като дори ме бе научила да откликвам на тях по един цивилизован начин, и то очевидно с проява на интелект. Но въпреки всичко този ден още от самото начало на срещата ни бях прекалено ангажиран с великолепното телешко задушено в чинията си, за да й отделям цялото си внимание. Затова пък спомените ми за края на този обяд са точни и безпогрешно ясни.

Вярна на неизменния си навик, тя бе отишла до прозореца с чашата си кафе и след като стоя там доста по-дълго от обичайното, тя се върна на масата с настроение за разговор, както и аз самият правилно бях преценил.

— Ти си изключително дискретен, Керъл — започна тя, гледайки ме напрегнато, но дружелюбно.

— Наистина ли, госпожице Гревил?

— И благодарение на мен — с много добри обноски. Толкова често си ме виждал по време на нашите приятелски общувания как отивам до прозореца и все пак никога досега не си си позволил да ме попиташ защо го правя.

— Това не би било учтиво. — Нагаждайки се към нейното настроение, изрекох този изумителен отговор като някой благовъзпитан позьор — заради онова телешко, върху което бях приковал поглед с надежда за допълнителна порция, бях готов на всичко.

— Да, но винаги си проявявал любопитство, нали? — настоя тя, не желаейки да изпусне нишката на разговора. — Предполагам — дори и леко подозрение.

Не знаех дали щеше да ми е от полза да се съглася с предположението й, или да го отрека. В крайна сметка наклоних глава и казах сериозно:

— Било ми е любопитно, госпожице Гревил.

— И не си успял да се досетиш?

— Мислех си, че очаквате да видите някой ваш приятел, който редовно, всеки ден минава оттук.

— Добре казано, Керъл!

Тя изглеждаше толкова доволна от моето предположение, че вкорененото в характера ми желание да блесна ме накара да продължа:

— И който и да е бил той, съвсем естествено е можел да ни вижда.

Тя се усмихна:

— Иначе би било напълно безполезно, ако нямаше размяна на погледи. Човешкото око, Керъл, като средство за общуване, е по-изразително от езика. А и много по-изтънчено, по-истинско. Езикът може да лъже, окото — никога. Още малко телешко?

— Благодаря, госпожице Гревил!

Докато аз бях концентрирал вниманието си върху следващия сочен резен телешко, тя си играеше разсеяно с дългия гердан от мъниста от слонова кост на врата си. Онази странна усмивка ту се появяваше, ту изчезваше от устните й.