Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Готвачката застана леко разкрачена, подпряла едната си ръка върху хълбока.

— Имаш нов приятел, господарю Скот.

— Определено — съгласи се той и отпи голяма глътка.

— Това е добре. Да не започва училище при теб в „Бийчфийлд“?

— Не, Бриджи — намеси се Хари. — За твоя лична информация, той има слаби гърди и в момента не ходи на училище.

— Наистина ли? Виж ти, това е интересно. И къде получава образованието си, в такъв случай?

— Има си частен учител.

— Значи частен учител.

Не обръщайки внимание на господаря Хари, който сега се подслаждаше с палачинки, тя ме фиксира със студен проницателен поглед и ме попита с многозначителен, леко замислен глас:

— Но разбира се… не съм ли те виждала теб на улица „Клей“ с ученическа чанта в ръка?

Направих скептична усмивка, но не успях да вложа достатъчно увереност в нея.

— Разбира се, че не.

— Странно — продължи размишленията си тя, — мога да се закълна, че това си ти. Долу, при училището „Света Мери“?

Бях пребледнял. Усмивката се вкамени върху устните ми. Направих безрезултатно, рязко движение към вратата.

— Не разбирам за какво говорите.

— Значи си сигурен, че това не си бил ти?

— Напълно съм сигурен — отговорих енергично. — Какъв дявол ще търся там?

Тя ме изгледа продължително, след което каза бавно:

— И петелът изкукурига три пъти.

Господарят Хари прихна да се смее.

— Ама че си загубена, Бриджи. И петелът изкукурига — ку-ку-ри-гу.

Но Скот-Хамилтън, останал напълно сериозен, ме наблюдаваше с голямо любопитство.

— Млъкни, Хари. Нека да се изясним.

Чая в гостната, където се бях надявал да блесна, окъпан в слава, се превърна в мъчение. Въпреки озадачените усилия на госпожа Скот-Хамилтън, разговорът, едва започнал, замря. Още при първата подходяща възможност казах, че трябва да тръгвам.

— Наистина ли? — попита Скот, изправяйки се веднага. — Жалко, че трябва да си вървиш — каза той със студена учтивост, придружавайки ме до външната врата.

— Имам среща с един човек — обясних.

Той повдигна вежди с лека, презрителна усмивка.

— С частния учител?

Това бяха прощалните му думи.

Излязох от къщата и по алеята тръгнах покрай двете градини, оранжериите и двойния тенискорт. Потънал вдън земя от срам и заслепен от ярост, не виждах нищо. Цялата насъбрала се горчилка в кипящата ми душа бе насочена срещу Скот, срещу всички Скот-Хамилтоновци, срещу „Бийчфийлд“, клуба за крикет, целия свят и най-вече — срещу самия мен. С изпепеляваща и разяждаща ме отвътре ярост, аз се отвращавах и презирах самия себе си, че вместо да изпитам срам и мъка от случилото се, то ме караше инстинктивно — подобно на импулсите, принуждаващи един убиец да се завърне на мястото на престъплението — да тръгна с устремени крачки към „Света Мери“. Нима последните думи на Бриджит ме бяха опарили толкова жестоко, че бяха разгорели в мен пламъците на коварните душевни емоции от угризения и разкаяния, които можеха да бъдат успокоени само от уединеното ми посещение в църквата? Ако беше така, аз не успях да стигна до небесната обител на покаянието. Оттатък библиотеката „Виктория“, при кръстовището на главния път и улица „Клей“, се водеше разгорещена игра — долнопробна, вулгарна игра на „ритни консервата“, провеждаща се на най-видната улица в града от една одърпана, заплеснала се групичка момчета от моето училище. Очите ми се замъглиха от изскочилите сълзи. „Ето тук — помислих си — са моите другари.“ Посрещнат с възторжени викове, напълно безразличен към аристократичните си дрехи, аз се хвърлих в играта, тичайки, плъзгайки се, ритайки, падайки в канавката, викайки и потейки се, опиянен от факта, че в момента остъргвах фалшивото лустро, с което се бях опаковал през последните два месеца.

По средата на едно невероятно меле чух някъде отстрани остър писък на изумление. Погледнах натам. Една застаряваща дама с шал на точици и боа от пера, с цял куп библиотечни книги в ръцете си, стоеше и ме гледаше с ужасен поглед. Беше госпожица Гилбрайт — една от приятелките на госпожица Гревил от нейните чаени вечеринки, която свиреше на пиано и рисуваше много хубаво с акварели и на която съвсем скоро се бях поклонил.

— Лорънс! Какво правиш! С тези ужасни малки дрипльовци!

— Играя.

— О, не, не. Не и с такива отвратителни хулигани. Трябва веднага да се прибереш вкъщи.

— Няма!

— Моля те, ела с мен, скъпи. — Тя ме хвана за ръката. — Трябва да ме послушаш.

— Не ща — извиках аз и се отскубнах от нея. — Няма да се махна. Това са моите приятели. А ти можеш да вървиш по дя’лите.