Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Играта продължи до тъмно. Не се отказах, докато не се почувствах напълно пречистен. След това се зарекох да играя пак, когато училището започнеше следващата седмица, и си тръгнах за вкъщи с дупка на коляното на голфа ми, изтощен, мръсен и тъжен, но за момента — в състояние на душевен покой.

О, колко мрачна и потискаща бе последвалата зима, когато под непрестанно ръмящото небе вървях с наведена глава — сянка на самия себе си — до училището „Света Мери“ и обратно, движейки се по рядко използвания обиколен път, за да избегна всичко, свързано с „Бийчфийлд“, и държейки се така, сякаш действително моите прародители от селски произход бяха избягали от гърчещия се от глад и поразен от тифус град Бандън. За нещастие този страничен път понякога ме сблъскваше с болезнения спомен за моето провалило се обществено положение, тъй като непредсказуемо бе избиран от малките „крокодилчета“ от „Света Ана“ и за техен маршрут.

Така веднъж на един завой на пътя се оказах съвсем ненадейно застанал срещу две колони малки момиченца, поклащащи се в красивите си зелени униформи — аристократични и надменни — да, до една надменни, чак безочливи, заради които трябваше да отстъпя от тротоара, и аз кротко се наврях в канавката. Докато стоях така — незабележима за никого гнусотия — се загледах в едно от момиченцата и то ми хареса особено много. Беше пленително красива мъничка блондинка с дълги златни коси, завързани на две опашки, които се поклащаха в такт с наперената й походка. Тя беше тази, заради чието очарование чувствах така остро положението си на изгнаник. Дори случайно успях да науча името й. Минавайки покрай мен, вдигнала високо във въздуха чипия си нос, без въобще да поглежда настрани, нейното другарче в редицата подвикна с отчетлив ардфилски говор: „О, наистина, Ада, просто колко е приятно!“. Продължих надолу по пътя си, но тази сцена се запечата в съзнанието ми и впоследствие Ада се превърна в мерило за недостижимото, в символ на моите страдания, в централна фигура на фантазиите ми, които аз творях не само през деня, но много често и през нощта, в леглото, преди да заспя. И тогава Ада, скъпата Ада, стоеше и гледаше възторжено, в компания с Хестън и Джордж Гън, как аз излизах с бухалката си на игрището „Лордс“, за да направя стоте точки. Различните промени и вариации на мечтанията ми за Ада ме опияняваха; взаимното ни възхищение от нашия нов облик ме заслепяваше. Колко често тя се привеждаше към мен и възкликваше: „О, наистина, Лорънс, просто колко е приятно!“. А как летях из небесната шир, окрилен от ежедневните й писма!

Скъпи Лори,

Как бих могла да ти се отблагодаря истински за изящните орхидеи. И колко е чудесно, че си така близък с мадам Мийкъл, след като тя ти е позволила да ги откъснеш от нейната великолепна огромна оранжерия. Ще се постарая да ги запазя завинаги в съзнанието си като скъп спомен за твоята вежливост.

Моля те, недей да мислиш, че не съм те забелязала онзи ден, когато се разминахме. Просто трябваше да се преструвам, че не съм те видяла.

Ходил ли си скоро към хребета? Би било прекрасно, ако можем да се срещнем там някой ден. Само че в „Света Ана“ нас ни държат много строго. Затова ми е толкова приятно, че мога да ти пиша.

Предано твоя:

Пишех тези писма самичък, след домашните си работи, и после ги пусках в пощенската кутия, за да мога да ги намирам там, когато на следващата сутрин тръгвах за училище.

По пътя към улица „Клей“ ги четях с блажена усмивка на уста, която — уви — бавно се стопяваше, докато грубата реалност изтласкваше мечтанието, породено не от някаква съблазнителност, която Ада би могла да предложи, а само от копнеж към нейното уважение.

За щастие след няколко седмици започнах да се отегчавам от Ада. Може би й бях писнал и аз, защото писмата й видимо охладняха и по едно време престанаха да идват. Но би било много по-честно да кажа, че тя бе заменена от по-скромно и вероятно по-достойно за уважението ми същество. Бях се влюбил в Амеба Протеус 22 22 Proteus — всяка една от многообразните грам-отрицателни, пръчковидни бактерии, причиняващи човешките ентерити. — Б.пр. .

Случайното откриване на един начален учебник по зоология на госпожица Гревил, озаглавен „Живот сред водата“, ме накара, първоначално от скука, да се впусна в преследване на протозоата. Това преследване, избавило ме от душевните лутания, скоро се превърна в страст, която измести ботаническите ми проучвания от изминалата година и ме убеди, че трябва да стана учен.