Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Тогава се обърна към мен и каза:

— Ще дойдеш с мен да изпием по един чай вкъщи, нали, Керъл?

Поканата ми подейства като чаша силно вино. Това бе най-неочакваното нещо — един жест на уважение и приятелство, който никога не се бях надявал, че ще постигна. Моите проявления по време на играта вече ме бяха накарали да се чувствам много повече от това, което в действителност бях. А сега вече се носех безтелесно из въздуха — бях приет за член на елита.

След като се преоблякохме, Скот, Хари и аз тръгнахме с бавни крачки към тяхната къща, която беше съвсем наблизо, в едно закътано местенце зад гората. Пътем ние коментирахме мача — Хари, с неговото обичайно чувство за хумор, Скот, присмехулно весел към осуетените планове и разгрома на господин Кънингам. Според мен той не изглеждаше ни най-малко разстроен от поражението на своите, по-скоро обратното и като се абстрахирах от грозните му зъби, ми се видя съвсем приятен човек. Докато излизахме от игрището, ме бе потупал сърдечно по гърба, казвайки: „Добре отиграно“. Но беше очевидно, че поради някакви негови си причини, шотландците го ненавиждаха. Вървейки с весело настроение, подтикван от новооткритата в мен арогантност, аз се присмивах на нещастния Кънингам, измисляйки му смешни имена, едно от които — „Зъбат заек“ — спечели одобрение. Скот каза, че това щяло да му пасне идеално.

Имението около къщата беше невероятно голямо. Минахме по алея, оградена от кестенови дървета, между чиито клони от едната страна се виждаше малка конюшня, а в далечината от другата страна имаше овощна и зеленчукова градина, където работеха двама мъже. Зад градината забелязах също и приятно подредената редица от стъклени оранжерии. Преди да стигнем до къщата, минахме и покрай един шубрак с красив алпинеум. Масивната постройка бе наполовина направена от дърво и цялата зеленееше от полепналите по нея пълзящи растения. Тя гледаше към широка поляна, оградена от симетричен цветен бордюр.

Докато приближавахме, през поляната премина висока слаба жена със сивееща коса и впечатляващ поглед. Тя имаше градинарски ръкавици на ръцете и носеше със себе си голяма кофа, пълна с разцъфнали рози.

— Мамо — обади се Скот, — това е Керъл. Поканих го на чай.

Жената се усмихна приятно, дарявайки ни не с показната учтивост, която моята майка би демонстрирала, а с едно определено аристократично, небрежно весело свиване на веждите, което за мой срам в момента предпочетох.

— Как мина мачът?

— Спечелихме естествено — пренебрежително отвърна Скот.

— Виж двамата герои, мамо. Аз се изложих.

— О, ти, нещастни мой Хари. Нищо. Ще пиеш чай с мен, когато приключа с рязането. — Обръщайки се да си върви, тя добави: — Тъкмо ще ми разкажеш подробностите.

Влязохме след Скот в къщата, минавайки през вестибюла и после по един коридор в дъното стигнахме до врата, покрита със зелено сукно.

— Нали нямаш нищо против да влезем тук?

Последвах ги весело — със свободни и непринудени маниери — в кухнята, която се оказа голяма, с бели плочки на пода и много светла. Една приятно облечена прислужничка лъскаше прибори до прозореца, докато привела се над фурната на печката, с гръб към нас, стоеше едра готвачка.

— Ще искаме малко джинджифилов сок, Бриджи.

— Ами вземи си тогава — отвърна готвачката през рамо. — Само не пипай палачинките, господарю Хари — те са за чая на господарката.

Хари, който се оправяше доста добре сред обстановката, беше поставил на масата чашите с леденостуден джинджифилов сок, когато готвачката се завъртя и се изправи, разкривайки пред нас пълното си червено дружелюбно лице, върху което имаше две черни като копчета очи. Аз се вдървих и се задавих със сока си. Познах я моментално. Бриджит О’Халоран — предана, редовна посетителка на „Света Мери“ и водеща фигура в гилдията на „Света Тереза“. А дали и тя ме бе познала? Идиотски, безсмислен въпрос. Та нали беше седяла редом до мен в църквата, бе вървяла в същата процесия и дори понякога ме бе подминавала на улицата, когато през следобедите на свободните си дни тя отиваше на църква, а аз излизах от училище. Ако това проклето доказателство не ми беше достатъчно, то тогава нейният вторачен поглед — изпълнен с учудване и изненада, който явно питаше: „Какво прави той тук, дето не му е мястото, при господаря Скот и господаря Хари?“ — щеше със сигурност да ме убеди в правотата на разсъжденията ми. В този момент забелязах как изражението на лицето й се промени. Видях я как не можеше да повярва на очите си и се изпълни с възмущение от моето нелепо появяване сред едно общество, стоящо толкова високо над мен — място, където тя като дългогодишна и привилегирована слугиня имаше право да се чувства като у дома си. Аз бях оскърбление срещу твърдо установените порядки, в които тя вярваше така безрезервно, както и в причастието пред светците.