С настъпването на пролетта аз започнах да се връщам от планинските си експедиции не с пълна ботаническа чанта, а с бурканчета мътна вода, които гъмжаха от очарователни форми на живот. Веднага щом долепях око до тръбата на микроскопа на госпожица Гревил, пред мен се разкриваше един неизвестен свят, населен с удивителни микроскопични същества, чиито сложни действия — от поглъщането на диатомея и образуването на хранителни вакуоли до разполовяването на хромозомите и делението на клетката в последната й фаза — ме изпълваха с неописуемо изумление. Това мое увлечение се задълбочи още повече и аз преминах от простите клетки към по-редките и буйни обитатели на тази подводна джунгла — самотния волвокс, въртящата се ротатория, грациозната полистомела. А какво огромно беше удоволствието, когато една вечер през март в полезрението ми, през морските водорасли преплува величествено неотразимият парамециум, махайки елегантно с безбройните си реснички.
Това бе единственият интерес, който истински ме крепеше през този период на несигурност и мрачно настроение, в който усещах, че не вървя наникъде. Разбрах, че „Света Мери“ не може да ме научи на нищо повече и че аз скоро трябва да се махна оттам. Но все пак не смеех да попитам мама какво ме очаква в бъдещето. По лицето й се четеше сдържаност, забраняваща ми да й задавам въпроси — изражение, което нямах желание да разгадавам и въпреки това инстинктивно възприемах като зла поличба, противопоставяща се на всички мои надежди.
Първоначално, благодарение на изпитваното към нея съчувствие и останалото отпреди уважение към татко, тя се оправяше доста добре с агенцията. Но с течение на времето нещата се влошиха, конкуренцията се засили и тя започна все по-често да се връща с отънял тефтер за поръчки и със застинало, напрегнато лице. Последва и ново увеличение на икономиите, прогонили благословеното охолство на сигурността, в която бях живял досега.
С всеки изминал месец ставаше все по-очевидно колко трагично бе станало финансовото ни положение. Особено осезателно се забелязваше това в нашето ежедневно хранене, което мама бе ограничила до възможно най-евтините хранителни продукти — печен фасул, варена салата от треска и баница без мазнина — приемани от мен с допълнително чувство на тъга, защото трябва да отбележа, че онези обилни обеди, с които госпожица Гревил угощаваше разглезения ми стомах, на практика бяха приключили.
Тук всъщност засягаме един друг наш проблем, една мистериозна загадка, забулена около моята благодетелка, която оставаше непонятна за тогавашните ми възприятия. Госпожица Гревил, ангажирана с някакви нови и непредвидени дейности, се появяваше много рядко вкъщи за обед. Когато се връщах от училище за обедната си почивка, надявайки се на чудо, отивах да потърся госпожица Гревил, но в коридора бях посрещан от Кемпбъл, която отбелязваше с жестока усмивка, караща сърцето ми да подскочи: „Днес обедът не е сервиран, господарю Керъл“. Тя винаги съумяваше да придаде едва забележима, сардонична интонация на „господарю“, която, подсилвайки чувството ми за загуба, ме нараняваше дълбоко, докато разширените ми ноздри долавяха ароматната миризма от собствения й обяд, разнасяща се от кухнята. Тогава аз бавно се качвах на горния етаж, където на масата в нишата намирах написана с молив бележка от мама: „Супата е в тенджерата на печката. Стопли си я, преди да ядеш, скъпи. В килера има и малко мляко с ориз“.
„Какво става с госпожица Гревил?“ — питах се непрекъснато аз. Към мама и мен тя се държеше много по-приветливо, по-непосредствено и дружелюбно. И все пак като че ли в тази нейна прочувственост майка ми виждаше нещо потискащо. Първоначално тя приемаше с голямо задоволство тези малки чайни вечеринки, и дори свиреше и пееше на тях. Но сега, завръщайки се уморена и обезкуражена от Уинтън, тя определено нямаше настроение за такива веселби и през изминалите шест месеца бе ходила долу само веднъж — когато госпожица Гревил бе забавлявала няколко свои приятелки от „Света Ана“ с музикална програма — и то го бе направила с голяма неохота, просто защото се чувстваше задължена да отиде да посвири или по-точно, да акомпанира изпълнението на госпожица Гревил на чело.
След това събитие тя се върна много потисната и изпълнена с явно нежелание за по-нататъшни социални мероприятия. Беше трудно човек да не стигне до заключението, че колкото повече госпожица Гревил предлагаше близостта си, толкова повече майка ми се отдръпваше от нея — не грубо и набиващо се на очи, а по-скоро благоразумно, сякаш изпитваше притеснение от опитите си да смекчи желанието й за сближаване. Тази въздържаност в поведението на мама личеше особено явно през неделните дни, когато госпожица Гревил, облечена пищно за църква с кремав костюм с висока талия, на главата с огромна, накичена с дантели, закачена за кока й шапка, хванала слънчобран в облечените в бели ръкавици ръце и излъчваща лек мирис на виолетки, се качваше до горния етаж за одобрение.
Читать дальше