Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Ти, разбира се, знаеш господин Лесли — нашия пастор в „Свети Джуд“.

— Естествено, госпожице Гревил. Виждам го често на улицата. А сигурно си спомняте, когато той спря и ни заговори през онзи първи ден от нашите експедиции, когато се връщахме от долината Фрун, деня, в който намерихме орхидеята morio.

— Разбира се, че помня. Хареса ли ти тогава?

— Изглежда, той е един изключително приятен млад човек.

— Не приятен, Керъл. Не тази жалка дума. Можеш да кажеш очарователен, интелигентен, съчувствен, красив. И не чак толкова млад. Следващата събота ще дойде на чай. Искам майка ти да се запознае с него.

Последва дълго мълчание. Когато приключих с навиването на салфетката си, прибирайки я в сребърния й пръстен с надеждата да я ползвам отново някой път, погледнах към нея. Тя ме гледаше добродушно.

— Колко си голям, Керъл?

— На тринайсет, госпожице Гревил.

— Както вече казах, в теб са настъпили много промени към добро. По начина на говорене считам, че ти си изцяло мое творение. А сега искам да разбереш, че каквито и новости да настъпят в близко бъдеще, възнамерявам да направя нещо за теб.

Неочаквано сърцето заседна в устата ми. Правилно ли тълкувах смисъла на казаното или просто бях подведен от собствените си очаквания? Със сигурност въпросът за възрастта ми бе доста показателен. Тя често споменаваше, че четиринадесетата година е подходяща възраст за… не смеех да попитам… и все пак копнежът в душата ми ме накара да измънкам несигурно думите:

— Нещо като да ме изпратите в прилично училище ли, госпожице Гревил?

Тя направи одухотворен жест на мълчаливо съгласие.

— А какво друго, Керъл? При това в едно твърде прилично училище. — След което бързо добави, видяла идиотския блясък в очите ми: — Не, не там, Керъл. Опасявам се, че ти самият не би се чувствал напълно комфортно в това заведение. Трябва да отидеш в някое място, което подобава на възпитанието ти.

— Тогава „Рокклиф“… може би… госпожице Гревил?

— Защо трябва да те изпращаме чак в Ирландия? Ако държиш на йезуитско училище, по-добре да отидеш в Ампълхърст, в Йоркшир, което в никакъв случай не е лоша институция.

Ампълхърст! Без съмнение най-доброто католическо обществено училище. Останал вцепенен, аз я гледах с изцъклени бляскави очи.

Този следобед не можех да стоя неподвижно и въобще не исках да си помисля, че ще се върна и ще затворя летящия си дух в зловонната класна стая на улица „Клей“. Затова просто не отидох за часовете, облякох си едни къси гащета и фланелка и излязох навън, където тичах дълго под дъжда. Обичах да тичам и вярвах — с определено основание — че мога да тичам бързо. Госпожица Гревил ме бе насърчила да правя тези бягания сред природата и подобно на сутрешния студен душ, който издържах, треперейки, те бяха не само израз на страстната ми любов към спорта, но и на властта, която тя упражняваше над мен при създаването на режим — нещо твърде чуждо на моята природа — но което вече бе започнало да ми харесва. Докато препусках самотно по подгизналите обиколни пътечки, прескачайки локвите, сякаш бяха потока Бийчър, от суетност ми се прииска да можех сега да срещна Скот-Хамилтън, за да му съобщя за неочакваните, велики промени в моята съдба.

Когато се върнах, мама се подразни от мен. Беше се върнала с по-ранен влак и сега стоеше до печката, приготвяйки вечерята ни.

— О, мамо, само не пак фасул! — запротестирах аз.

Тя ме погледна студено.

— Къде си бил, за бога? Целият си подгизнал.

— Стига си се сърдила — казах й прямо аз. — Отивам да се преоблека. След което, мамо, скъпа, имам една твърде интересна вест за теб.

Няколко минути по-късно, когато вече бяхме седнали около тясната маса в нишата, аз й разказах ентусиазирано за разговора ни с госпожица Гревил. Майка ми, гледайки ме от ръба на чашата си и отпивайки от време на време от чая, ме изслуша мълчаливо. Но когато накрая — или може би като послепис — й предадох поканата на госпожица Гревил за неделя, тя издаде кратко, обезпокоено възклицание:

— Господин Лесли ще идва тук?

— Разбира се. Защо си толкова изненадана? Не знаеш ли, че госпожица Гревил и той са големи приятели? Ами всеки ден по обяд те се усмихват един на друг през прозореца.

Мама се накани да каже нещо, но промени решението си и замълча. Само дето изражението й определено остана много странно. Този факт, както и начинът, по който бе приела новината, ме оскърбиха. Не предложих да измия съдовете и вместо това отидох в стаята си.