Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Все пак, макар, разбира се, да не знаех за това, състоянието на госпожица Гревил се оказа добре известно в психиатричната медицина и бе нерядко срещано при жени на нейната възраст и положение, имащи лека склонност към параноя. При тези обекти по време на критическата възраст се освобождавал поток от либидни импулси — потискани досега, или пречистили се и надделели над всичко останало, или просто задвижени посредством някакви други защитни механизми — имащи специфичен хормонален дисбаланс и изразяващи се в измамни видения, които често били насочени към любимия доктор или свещеник. Тази пълна и абсолютна увереност, че те са любими за някого и ще се женят, бе обяснена посредством най-загадъчни симптоми и все пак по съвсем смислен начин.

За самия мен най-объркващите черти в поведението на госпожица Гревил бяха разумните действия, с които тя даваше израз на своята заблуда. Подготовката й за „сватбата“ бе съвсем естествена и добре премислена. Допълненията, които правеше към гардероба си, не така пищни както преди, излъчваха строгост, която — както тя информира майка ми — подхождала на духовническото положение на бъдещия й съпруг. Направените от нея скици за смяната на интериора в свещеническата къща не можеха да бъдат подобрени с нищо, а платовете, които тя вече бе купила за нови завеси, бяха всичките в спокойни, приятни десени. Нейните ангажименти във всяко направление бяха безкрайни и тя сякаш непрекъснато се намираше в движение — отиваща до града или връщаща се оттам — а когато намираше време да седне, тя се захващаше да шие или започваше да прави и реже кройки с похвално усърдие.

Но най-объркващ от всичко бе маниерът, с който тя приемаше всеки опит да бъде разубедена. Първоначално мама бе ненастойчива, тактична и дискретна в своя подход, но след като времето минаваше и всичките й усилия се проваляха, тя започна да й говори с най-силни изрази и без прикритие да използва убедителни аргументи, които никой не можеше да отхвърли. Госпожица Гревил ги отхвърли. Тя изслушваше казаното със своята спокойна, уверена усмивка, почти развеселена от напрегнатото държание на майка ми, след което с отмятане на глава заявяваше с абсолютно неопровержима логика:

— Ти не разбираш, Грейс. Има си причини за всичко. Аз знам.

Тези две последни думи на пълна убеденост в собствените знания бяха непревземаеми за простия разум. Мама не знаеше вече какво да прави. От кого можеше да потърси съвет? Онези личности от „Света Ана“, запознати с предишните слабости на госпожица Гревил, не проявяваха желание да приемат на сериозно тревогите на майка ми и я съветваха да не предприема нищо, мотивирайки се, че тези нови проявления щели да минат от само себе си. Във всеки случай, поради положението им в училището, беше очевидно, че те нямаха желание да бъдат въвлечени в тази работа. Кемпбъл, с която майка ми се опитваше да се съвещава, също не искаше да помогне. Тази глуха мълчалива жена още от самото начало бе изразила възмущението си от нашето присъствие в къщата. Тя считаше, че има приоритетни права над своята работодателка и не искаше да разкрие или не знаеше адреса на брата на госпожица Гревил в Кения, когато мама предложи да му пише. Трудността, възникваща при всеки опит за проява на действие изглеждаше непреодолима, защото още при първите белези на намеса от наша страна неминуемо щеше да се предизвика скандал в града. Не можеше да се направи нищо друго, освен да се чака. Така се зароди и един период на напрегнато очакване, по време на който майка ми често възкликваше с тон на лошо предчувствие: „Как ли ще свърши това?“.

Трябва да призная, че странността на ситуацията, внушаваща очакването за нови страхотии, предизвикваше ужасяващо вълнение в душата ми, допълнително стимулирано от развиващите се промени в личността и външния вид на госпожица Гревил. Нейните прояви на безпрецедентно откровение ме стряскаха и притесняваха. Гърдите и ханшът й бяха напълнели и сега тя имаше съвсем различна стойка — с раздалечени крака, като това, което приемах за стомаха й, но бе несъмнено нейният таз, стърчеше, силно изнесено напред. И все пак чудатото очарование на тези нейни трансформации се притъпяваше от настойчивата натрапчивост на една изключително потискаща ме мисъл. Ако госпожица Гревил не се върнеше към предишното си състояние и ако положението й продължаваше да се влошава, как тогава щеше да изпълни обещанието си да ме изпрати в училище? И какво щеше да стане с моите главозамайващи стремежи? Те никога нямаше да се осъществят. Никога. Сърцето ми подскочи пред тази ужасяваща перспектива. Щях да бъда загубен.