Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Тя трябва да бъде удостоверена и преместена незабавно.

Три месеца по-късно, седнал срещу майка ми във влака за Уинтън, тайно я изследвах, опитвайки се да разчета лицето й. Това, което видях, ме накара да трепна вътрешно. Чувствах, че тези отчаяни мерки се правят за нашето по-добро бъдеще. Няколко пъти — с надежда да разкрия тайните, скрити зад челото й — направих усилия да я въвлека в разговор, и в момента опитвах отново, използвайки като предлог посещението, което правехме сега в приюта за душевноболни в Касълтън.

— Мислиш ли, че госпожица Гревил ще е по-добре?

— Надявам се, скъпи. Скоро ще разберем — отговори тя и отново потъна в мълчание.

Победен, аз се обърнах и се загледах през прозореца, сляп за бързо пробягващите пред погледа ми картини на речните корабостроителници, виждайки вместо тях последователността от събития, които в последния момент ни бяха помогнали да изпълзим нагоре по ръба на бездната.

Скоро след преместването на госпожица Гревил пристигна брат й — висок, слаб и загорял, със заповеднически маниери и невероятно коректен вид. Той моментално се зае с отговорностите и след като посети сестра си и разговаря няколко пъти с нейните доктори, приключи въпроса с договора за мезонета и се разпореди мебелировката да бъде прибрана на склад. Към майка ми се държеше първо учтиво, след това сдържано учтиво и накрая просто сдържано. Източникът му за информация бе Кемпбъл и той разчиташе на нея като на стара семейна прислужница, а ние никога не й се бяхме харесвали. Бяхме приели да живеем там единствено заради поканата на госпожица Гревил и мама, дори и в най-тежките мигове, никога не бе пропускала да си плаща наема. Въпреки това ни накараха да се почувстваме като натрапници. Накрая, точно преди три седмици, пристигна специално адвокатско писмо, информиращо ни кратко, че разполагаме с един месец, в който трябва да опразним апартамента.

В действителност, след като госпожица Гревил я нямаше, и след като по-голямата част от къщата бе опразнена, в апартамент №7 нямаше повече нещо, което да ни задържа. Но щом като предупредителният срок започна да тече, чувството за несигурност за нашето бъдеще се усили. Държейки се обезпокоително мълчаливо, мама започна да проявява необичайна активност — но не в агенцията, където работата й, изглежда, почти бе преустановена, а в някаква нова, неизвестна насока. Никога досега не я бях виждал да пише толкова много писма: до чичо Саймън в Испания, до нейния брат Стивън, който бе назначен на държавна служба в Лондон, до чичо Лио в Уинтън, както и до други хора, за които никога не бях чувал, по разни далечни места като Ливърпул, Нотингам, Кардиф. Внезапната тъмнина, от влизането на влака с тътен в един нисък тунел, ни извести за приближаването на главната гара. След няколко минути вече си пробивахме път, излизайки от перона, откъдето попаднахме в самия център — на улица „Юниън“, и оттам на жълтия трамвай.

Пътуването до Касълтън беше дълго и бавно. През онези дни макар трамваите да кръстосваха надлъж и шир града и околностите му, скоростта им не бе особено шеметна. Но денят бе слънчев и след като излязохме от мрачната атмосфера на Уинтън и разпръснатите наоколо предградия, се потопихме сред приятната провинциална околност отвъд, където настроението ми — винаги откликващо на просторната зеленина — значително се подобри. Все още недокоснато от технократския век, Касълтън бе едно китно малко селце. При входа на приюта, където кондукторът на трамвая ни изчака да слезем, две масивни врати с орнаменти стояха в съседство с двойка портиерски къщички, долепени до високата каменна ограда. Изпитах странно вълнение, смесено чувство на очакване и страх, когато дръпнах дръжката от ковано желязо на голямата подрънкваща камбана.

Майка ми имаше пропуск, който показа на портиера, и след подробното му преглеждане той отиде до стенния телефон, завъртя една малка дръжчица и започна да говори.

— Много трудно се влиза вътре, мамо — прошепнах аз.

— А още по-трудно се излиза — отговори мрачно тя.

По едно време портиерът се върна, усмихна се и кимна. Вратите бяха отворени.

Влязохме и тръгнахме нагоре по широката, покрита с пясък алея, която лъкатушеше покрай високи букови дървета и достигаше чак до извисяващата се голяма къща на върха на хълма. От устата ми излезе сподавено възклицание на учудване пред невероятната красота на имението. От едната му страна се виждаше голяма овощна градина от ябълкови и крушови дървета, покрити целите в цвят, сред които се забелязваше умален макет на селска ферма с хамбари и плевни, а от другата погледът се плъзгаше по леко наклонения, просторен, осеян с кестенови дървета парк, който отстъпваше в далечината на една по-скромна градина, разположена пред самата къща. Минахме покрай поляна за крикет, покрай редица от тенискортове, покрай беседка с дървени решетки, заобиколена от двоен цветен бордюр с разцъфнали розови лалета. В цялата околност не се виждаше нищо, което да натъжи окото, докато изведнъж не забелязах на хоризонта дълга мрачна процесия от тежко движещи се фигури — някои гротескно приведени напред, други жестикулиращи, всички правещи бавно упражнения — наподобяващи верига от затворници, с по една сестра отпред и отзад.