Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Може би разточителното угощение ми бе вдъхнало кураж, за да понеса този неочакван шок. Вероятно затова майка ми ме бе подсилила така. Не усещах нищо друго, освен странна празнота, от която неволно изникна единствено възможния въпрос:

— И какво ще правим сега?

— Ти отиваш при чичо си Лио, а аз отивам в Уелс.

Тази вест, оказала се твърде непонятна за мен, бе нещо много лошо. Сигурно изражението ми трябва да е предупредило майка ми. Тя се приведе напред, прокара нежно пръсти по бузата ми и започна убеждаващо, не драматизиращо да ми обяснява колко особена била нашата ситуация и как, след като премислила всеки възможен вариант, това бил единственият начин, по който можела да разреши проблема ни. Трябвало да напусна училище, поне за момента. Чичо Лио бил обещал да ме вземе и научи на неговия занаят, така че, ако станело най-лошото, да имам с какво да се препитавам. Нейното положение било още по-тежко. Тя не притежавала абсолютно никаква квалификация за работа. Единственото, от което разбирала, било музиката, но дори за това нямала учителска диплома, а и вече никога не можела да получи. Въпреки това, пишейки от Испания, чичо Саймън успял да издейства за нея едно място като учител по музика в манастира „Света Моника“ — девическо училище в Монмътшиър. А през следващите дванайсет месеца, в свободното си време щяла да посещава специални лекции в Кардиф. Щяла да изкара интензивен курс и да държи изпит, за да стане социален здравен служител. Четири от тези новооткрити длъжности за жени щели да бъдат разкрити в Уинтън, посредством влиянието на някакъв приятел на брат й Стивън върху градския съвет и на нея й било обещана една от тях, ако през тази година преминела подготовката си и получела документ за правоспособност. Тогава тя щяла да има редовна държавна заплата и да се чувства сигурна на това място, което щяло да й подхожда много добре. И тогава сме щели да бъдем отново заедно и ако не съм искал да остана при Лио, тя можела да ме изпрати да подновя обучението си, за да съм можел след време да издържа изпитите за стипендия в университета.

Приключвайки с тези окуражаващи слова, майка ми ме погледна умолително, докато аз се опитвах да се възстановя достатъчно, за да мога да схвана всички усложнения от това зашеметяващо предложение. То не ми хареса. И все пак, въпреки цялата обърканост в главата ми, ме можех да не видя колко страдания и усилия й бе коствало, понасяйки всякакви грубости, да успее да сглоби този план като последен осъществим вариант.

Този факт частично смекчи възмущението ми, когато казах:

— А защо и аз да не дойда с теб в Уелс?

— Това не е възможно, скъпи. — Мама пресилено се засмя. — Не и в манастир. Ти ще си по-добре при Лио.

Вариантът да съм при Лио и да се занимавам с действителна търговия вече бе ме заинтригувал вътрешно, но вместо да си призная това, аз казах:

— Чичо Лио е странна птица, мамо.

— Да, може би е малко особен в известен смисъл, но съм склонна да му вярвам дори само заради това, че не обещава да направи чудеса за нас.

— А чичо Бърнард няма ли да ни помогне?

— Никога — отвърна кратко мама. — Никога не бих го и молила.

Тя беше права. Изпълнен с най-добри намерения и със сълзи на очи, Бърнард щеше да ни обещае чудеса и да забрави напълно за нас още на следващия ден.

Последва тишина, сред която започнах да разучавам нашето затруднено положение, търсейки някаква спасителна вратичка, през която да можем да се измъкнем.

— Мамо — казах колебливо най-сетне, защото това бе забранена тема, макар че бях решил да пробвам и нея, — а няма ли да ти е възможно… искам да кажа, нали получи едно дълго писмо от Стивън миналата седмица… не можем ли да отидем при твоите родители, при твоето семейство…?

Прекъснах изречението си, виждайки внезапно избилата червенина върху лицето на майка ми, която изчезна също толкова внезапно, оставяйки я по-бледа от всякога.

— Да, Лорънс, имаше възможност да се върна… но при условия, които никога не бих приела.

Изгарях от любопитство да науча какви бяха тези условия, но не посмях да попитам. Вместо това в главата ми нахлуха твърде потискащите мисли за нашата скорошна раздяла, което ме накара да задам въпроса:

— А кога ще стане всичко това?

Тя пое въздух и каза с бодро настроение:

— Не и преди да си направим една хубава, весела почивка заедно.

Зяпнах я с неразбиращ поглед. Нима сполетялото ни нещастие я бе лишило от разум? Но тя се усмихваше насреща ми със същото предизвикателно, почти безразсъдно изражение, абсолютно безгрижна, сякаш от раменете й бе паднал голям, непосилен товар.