Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Надявам се, че прекарва добре в Балатър — присъедини се и госпожица Ейли. — С такова нетърпение очакваше да гледа танца рил.

— А беше ли си сложил шотландското наметало, когато тръгна тази сутрин?

— Да, разбира се. И изглеждаше невероятно изискан с него. — Госпожица Ейли въздъхна. — Толкова приятен джентълмен. Какви маниери!

— О, да, човек не вижда често такива хора. А да не говорим, че е сърцето и душата на нашата малка компания.

В този момент моят съсед Бейли прочисти шумно гърлото си, като че ли нещо не вървеше както трябва, и смени темата. Несъмнено той бе видял изпълнения ми с копнеж поглед към изкуствената стръв, защото се обърна рязко към мен и ме попита дали обичам риболова. Каза, че идвал тук всяка година, за да лови сьомга в Спиън, а след като обеща да ми покаже и един вир, където мога да уловя кафява пъстърва, настроението ми значително се подобри. Кимнах към мама, показвайки й, че в крайна сметка форт Уилям не беше чак толкова лошо място. Разбира се, можехме да отидем заедно на онзи вир и докато аз щях да ловя риба, тя можеше да си плете и да ме гледа. Повече въобще не се сетих за отсъстващия господин Сомън или ако го бях направил, то предположих малко неясно, но все пак оптимистично, че и той също — след като бе такъв изискан мъж — щеше да допринесе за приятното прекарване на почивката ни.

В пет часа същата вечер, докато другите приключваха с чая си, аз бях излязъл пред външната врата, за да разплета кордата, която новият ми приятел рибар ми бе дал, но вече бях успял да оплета, когато пред портала спря открит файтон. От него енергично изскочи един мъж, плати на файтонджията с думите „Това е за теб, приятелче“ и с пъргава походка се изкачи по стъпалата към мен. Имаше стегната, средно висока фигура, бледа, лъскава кожа, големи тъмни очи и тесни черни мустаци, които се засукваха тънко и елегантно, подобно на допълнителни вежди, покрай горната му устна. Беше облечен със спортен кариран костюм, на главата си имаше екстравагантна шотландска барета, чиито панделки се спускаха по едното му рамо, а върху другото висеше късо карирано наметало, закачено със сребърна кама, която бе украсена с голям жълт кварц.

— О-хо-хо, мой малки приятелю — поздрави ме весело той. — Новопристигнал ли си?

— Да, сър.

— С родителите си?

— С майка ми, сър.

— А папа е останал да върти колелото на индустрията?

— Моят баща е мъртъв, сър.

— О, съжалявам, стари приятелю. — Той моментално се почувства гузен. — Страшно съжалявам за тая глупост, дето я изтърсих. Нямах представа. Съвсем никаква. Ела да пием по един чай.

Казах му, че вече съм изпил чая си.

— Тогава ела да изядеш още едно парче кекс. Ще се справиш, нали? Хайде. Запълни тази ненаситна дупка.

Поставил приятелски ръка през рамото ми, той ме въведе в гостната, където, сваляйки баретата си, се поклони елегантно.

— Мили дами, закъснял ли съм прекалено много за чашата с ароматна течност, която ободрява, но не опиянява? Ако е така, просто ми кажете и ще се извиня, ще пусна петаче в прасенцето и ще си отида, ще изчезна или казано с други думи — ще направя всичко необходимо, за да поправя грешката.

След като няколко гласа го успокоиха, че всичко е наред, той пристъпи напред, пое една чаша от госпожица Ейли и удържайки обещанието си, ми подаде с намигване и леко прикрито движение дебело парче кекс от подноса, след което застана до камината.

— Е, дами, предполагам, че сте прекарали добре, че отсъствието на един джентълмен не е накарало нечие сърце да страда и че не проявявате и най-слаб интерес към неговите приключения на игрите, дори като се вземе предвид, че там той е бил сред компанията не на някой друг, а на кралски величия?

— Но, моля ви, господин Сомън, интересува ни, и още как. Хайде, разкажете ни.

Докато ядях кекса с череши, стоях и го зяпах с широко отворени от възхищение очи. Беше тъй непринуден, изискан, така удивително непосредствен при разговора си с всеки и най-вече така пленително красив — с бледата си кожа, с чистите черти на лицето си, с изисканите си малки мустачки и тъмни закачливи очи. След бързото описание на преживелиците му през изминалия ден, възползвайки се от моментната пауза, госпожица Ейли го представи на майка ми. Останах особено поразен от поведението му. Цялата веселост от изражението на лицето му изчезна и изведнъж той стана сериозен, коректен, преизпълнен с уважение. Поклони се отново, размени няколко реплики с майка ми и с дружелюбен поглед, който леко ме зарадва, й пожела великолепно прекарване в Ардсхил. После, сякаш сетил се за още нещо, той добави: