Арчибалд Кронин - Песен за петаче

И аз определено нямах вид на човек с голям късмет. В продължение на два часа успях да хвана само една триинчова 28 28 Около 7,5 см. — Б.пр. треска, която, разбира се, внимателно откачих и върнах обратно във водата. Колкото повече не ми вървеше, толкова по-често започнах да се оглеждам с надеждата да се появи мама. Какво, по дяволите, я задържаше? Възможно ли беше моят „Ингъсол“ да греши? Не, според слънцето — застанало точно над главите ни — трябваше да е обяд. Вратът ми бе започнал да се вдървява от непрекъснатото гледане към горската пътека, а бученето на водопадчето ме бе замаяло съвсем. Намотах макарата си, оттеглих се до боровете и изядох моя дял от обяда. От нея все още нямаше и следа. След кратко, моментно колебание изядох ядосано и нейната част. Вече и да дойдеше, не я заслужаваше.

Нямайки какво друго да правя, седнах на брега и започнах отново да ловя, но бях толкова потиснат и обезкуражен, че допуснах една змиорка незабелязано да нападне кукичката ми и да унищожи стръвта ми до такава степен, че станала цялата на пихтия, се наложи да я изхвърля, преди да възобновя начинанието си. Малко по-късно, след като по-голямата част от следобеда бе отминала, реших да се откажа.

Бях тръгнал с тежка крачка към края на гората и тъкмо бях стигнал до пътя, водещ нагоре по хълма, когато на хоризонта се появи една приближаваща се фигура. Беше тя.

Моментално прогоних обхваналото ме униние и на лицето ми се появи студено изражение на засегнатост и възмущение. Правейки се, че не съм забелязал бодрото й поздравяване, аз казах обвинително:

— Ти не дойде.

— Съжалявам, скъпи — отвърна тя, усмихвайки ми се, като едва си поемаше дъх от бързане. — Изглежда че плановете ни се провалиха.

Макар и да не й показах с нищо, че усилията й са били безплодни и доста закъснели, тя очевидно бе бързала.

— Разбираш ли, имаше уговорена една толкова интересна експедиция до Банави. И някак си ме убедиха да отида.

— Кой те убеди?

— Защо… госпожица Беърд.

Не се ли бе поколебала, преди да ми отговори? Госпожица Беърд бе пълничката жена, която харесваше Сомън.

— Значи вие двете отидохте на експедиция самички?

— Мили, боже, не, скъпи — каза тя, подсказвайки с интонацията си абсурдността на идеята. — Две жени, съвсем самички! Твоят приятел, господин Сомън, дойде с нас. Всъщност той организира пътуването и се постара всичко да бъде много приятно.

Същата вечер по време на вечерята го изучих с критичен, преценяващ поглед, използвайки маниера на Скот-Хамилтън. Какъв клоун беше само или по-скоро какъв мерзавец — монополизирайки разговора, което, предполагам, би нарекъл със свои думи „да вървят нещата“ и изтъквайки се за щяло и нещяло. И сега също — след като бе нарязала варената шунка, госпожица Кинкейд се бе затруднила с разрязването на едно от пилетата и с укорителен поглед към госпожица Ейли бе измърморила, че ножът не е наострен, при което той прояви колосалната си наглост и се намеси. Едва повярвах на очите си, когато това парвеню се приведе напред с едно „Разрешете на мен, мадам“ и взимайки ножа от ръката й, започна да реже птицата. Копнеех от желание да направи някакъв ужасен гаф, който да стовари отгоре му смеха и презрението на всички присъстващи. Надявах се пилето да изхвърчи от дъската за рязане на пода или дори още по-добре! — да подскочи нагоре и да го цапардоса по окото. Но не стана. С неподозирано умение и сръчност, за които не допусках, че са възможни, той го наряза на парчета, разпределяйки го перфектно на части. Това беше прекалено за мен, а очевидно и за Бейли Никъл също, който продължаваше да мърмори под носа си, гледайки сърдито нашия общ враг. След вечеря приех с радост поканата му да поиграем на дама в стаята за пушене — чувствах, че съм готов на всичко, само да избегна забавленията в гостната.

Бейли не бе предразположен към разговори, но щом поставихме пионките върху дъската, той ме фиксира с поглед и каза:

— Изглеждаш ми свястно момче, а майка ти ми се вижда, че е една мила малка женица. Ако бях на твое място, просто щях да й пошушна на ухо някоя друга приказка за онзи лондонски търгаш. Може и да греша, но ако ме питаш, на този не бих му вярвал за нищо.

Неговото предупреждение ме обезпокои. След като минаха още няколко дни, вече нямаше никакво място за съмнение. Този мъж, този англичанин, това „шотландско каре“ Сомън се опитваше — потърсих някаква дума, която да не ме нарани прекалено дълбоко — „да спечели“ майка ми. Въпреки измамната мекост на израза, почувствах как ме облива гореща вълна. Тя се усили още повече при мисълта за ответните реакции на майка ми. Първоначално тя просто изглеждаше поласкана — напълно естествена реакция, за която бях убедил себе си, че е простима за жена, чийто живот напоследък е бил толкова скучен и тежък. Но с течение на времето майка ми бе започнала да откликва на тези омразни ухажвания и сега в нея — в погледа й, жестовете й, в цялата й същност — се усещаше някаква промяна, която тя не можеше да скрие от мен, нито от другите гости на пансиона — вече ги бях чул да си шепнат. Тя изглеждаше по-млада и по-хубава — с особена привлекателност, която се излъчваше и разцъфваше върху кожата й. От нея струеше нова жизненост, неестествена енергичност, чувство на пълна освободеност, което аз никога досега не бях долавял. А най-лошото от всичко бе промяната в отношението й към мен — тази прекомерна загриженост и демонстративна проява на нежност, която чувствах, че е изкупителна, дори неискрена, след като през по-голямата част от времето, за да се освободи от питащите ми очи, тя непрекъснато ме избягваше или пращаше да ходя за риба, за да може да излиза с него.