Арчибалд Кронин - Песен за петаче

В началото на втората седмица, докато си седях при вира на Спиън, реших, че няма да се примиря с това положение. Нямаше да позволя да бъда отхвърлен. Изгарящ от възмущение, навих на макарата забравената корда, от която червеят бе отдавна погълнат, и се отправих към Ардсхил.

Майка ми беше на портала, но като че ли не ме очакваше.

— Имаше ли късмет? — попита с пресилена веселост.

— Не.

— Няма значение, скъпи. Сигурна съм, че ще уловиш нещо, като отидеш да се пробваш и следобед.

Не отговорих. Умът ми бе ангажиран в кроежи. Изядох обяда си с привидно спокойствие. Веднага щом като яденето приключи, аз се извиних, станах и изчезнах. Но не се върнах на реката. Стоях скрит в шубрака в края на градината.

Не ме накараха да ги чакам дълго. Сърцето ми направи едно голямо, допълнително тупване, когато се появиха — Сомън в идиотския си екип на карета, и майка ми — облечена в кафявия си костюм от туид, около врата с един нов, весел шал, който тя със сигурност не си бе купила и следователно трябваше да й го е дал той. Заедно, но все пак дискретно раздалечени, двамата тръгнаха с бавни крачки надолу по хълма към града. Взирайки се между лавровите клонки, аз им дадох достатъчна преднина, след което минах небрежно, макар пулсът ми да биеше като луд, напряко през градината и тръгнах след тях.

Горчивите вълнения от преследването ме караха да се затичам, но знаех, че трябва да остана на безопасно разстояние зад тях. След като повече не можеха да бъдат видени от пансиона, те се бяха приближили един до друг. Достигнаха до града и на един ъгъл свиха по главната улица. Опитвайки се да не бързам, аз продължих да ги следвам. Беше пазарен ден и градът бе пълен с хора. За момент ги изпуснах от погледа си, след което ги видях от другата страна на улицата, застанали пред витрината на някакъв магазин за порцеланови фигурки и други туристически сувенири. Той дърдореше нещо както винаги и сочеше към витрината с убеждаващи жестове, но майка ми поклати леко глава и те отминаха. Натовареният автомобилен поток малко ме забави, но когато пресякох улицата, ги мярнах с крайчеца на окото си как свиха към пазара — една тясна уличка, водеща към старата част на града.

Забързах и на ъгъла завих след тях. Не се виждаха никъде. Обхванат от безпокойство, аз се засуетих напред-назад по претъпканата със сергии уличка, търсейки навсякъде, подобно на куче, загубило стопанина си. Минаха пет минути, после десет. От тях нямаше ни следа. Нима ги бях загубил? И тогава, точно като излизах откъм далечния край на пазара на павирания площад, който граничеше с езерото, погледът ми бе привлечен от една лодка, плъзгаща се леко по огряната от слънцето водна повърхност само на няколкостотин ярда от брега.

Поех дълбоко дъх. Бях ги намерил и сега можех да ги изчакам. Без да отделям очи от тях, тръгнах бавно по каменния кей, от който се даваха лодките, и застанах зад един от кнехтовете.

Той бе на веслата — от време на време загребваше с тях и оставяше лодката да се носи бавно по водата, докато майки ми бе седнала на кърмата с лице към него. Когато се привеждаше напред, за да направи поредното загребване, непосредствената близост на телата им ме парваше остро. Задушавах се от яростна ревност, призовавайки всички сили на доброто и злото да направят чудо, да накарат това конте, този фалшив шотландски горделивец, този правач на цигари да плъзне неумело веслото и да се прекатури във водата, където, оплетен в панделките на баретата си и викащ напразно към мен за помощ, щеше да потъне с цялата си префиненост на дъното на езерото, за което знаех, че е невероятно дълбоко.

Най-сетне те слязоха на брега. Инстинктивно се приведох надолу, скрит зад ръба на кея. Сега, въпреки че не можех да виждам, можех да чувам. Долових тъпия удар на лодката във вълнолома, стъпките му по кея, гласа му, докато й помагаше да слезе от лодката.

— Скъпа Грейс, подай ми ръката си.

Думите му ме накараха да трепна.

Чух отекващи стъпки по камъните и реших, че е безопасно да вдигна глава. Сгънах ръце пред тялото си и в тази драматична поза, замръзнал неподвижно като човек, виждащ как го предават, останах загледан в отдалечаващите се фигури.

Когато се върнах в Ардсхил, не показах с нищо, че съм бил ням свидетел на извършеното спрямо мен коварно предателство. Просто продължих да поддържам отношение на стоическа студенина. През цялата вечер се отнасях към майка ми с мълчание и враждебност. Накрая тя бе започнала да ме гледа с укор и след вечеря се опита да ме увещае да отида с нея в гостната под претекст, че щели да организират салонни игри. Игри наистина! Аз отказах, заявявайки, че съм уморен, и се качих горе. Легнах си в леглото, без да заспивам и докато стоях така, моите следобедни страдания изплуваха отново в съзнанието ми под звуците на смесените им гласове, извисяващи се в поредния омразен дует. Бе доста късно, когато тя се прибра и затваряйки очи, аз се престорих на заспал.