Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Така че можете да си представите колко притеснено изучавах госпожица Гревил в случаите, когато бяхме заедно. Те доста бяха намалели, тъй като през вечерите майка ми ме държеше близо до себе си. Но въпреки всичко липсата на подходящи случаи не възпираше надеждите и страховете ми, нито настроението ми, да се издигат и падат като барометър. По принцип бях настроен оптимистично. „Това не може да продължава вечно — казвах си, — трябва да й мине. Нищо няма да се промени и ако издържим още пет-шест месеца, нещата ще се оправят.“ Уви, само заблуждавах себе си. Вече се проявяваха и други фактори — непредвидени явления, които аз дори не бях забелязал. Всичките ми мисли и усилия бяха насочени към госпожица Гревил. Бях забравил напълно за господин Лесли.

Беше влажен неделен следобед и мама четеше вестник „Ардфилън Хералд“, който винаги се появяваше у нас в края на седмицата. Изведнъж тя се сепна и възкликна:

— Милостиви боже!

Беше сменила цвета си, но въпреки това не остави вестника, а продължи да чете почти отчаяна. След това той се изплъзна от ръцете й и тя се опусна назад в стола си, вторачила невиждащ поглед в мен. Това можеше да означава само беда. По тила ми вече бяха започнали да лазят мравки, когато зададох познатия въпрос:

— Какво има, мамо?

Тя не отговори — очевидно не можа да ме открие в отдалечения обсег на полезрението си. Устните й се движеха, но не изричайки молитва, както ми подсказа опитът, а просто тихо говореше сама на себе си. Тъкмо се канех да повторя въпроса си по-настойчиво, когато — сякаш преминали звуковата бариера — от устата й се откъснаха следните думи:

— Тя няма как да не го види… или чуе.

— Мамо — трябваше да раздрусам ръката й. — Какво е станало?

Наложи й се да ме открие, преди да ми отговори.

— Господин Лесли ще се жени. — За момент тя замълча. — На петнайсети, следващия месец.

Сякаш неспособна да продължи по-нататък, тя ми подаде вестника. Един параграф от колоната за обществени и лични вести бе озаглавен: „Жени се известен пастор“. А под него, с по-малки букви следваше: „Съобщава се за брачното тържество между господин Х. А. Лесли и госпожица Джорджина Дъглас“. Продължавайки да чета, не след дълго открих, че тази госпожица Джорджина не беше никоя друга, а сестрата на подавача на фалцирани топки — моя неотдавнашен познат от крикета, в чиито разговори онази парна яхта с двоен комин свидетелстваше убедително за богатството на баща му. Набързо прегледах и останалата част от параграфа: „дълготрайно приятелство… внезапното решение от страна на щастливата двойка… радушно посрещнато от многобройните им познати и доброжелатели…“.

— Но това е чудесно! — извиках аз. — Така се урежда всичко.

Майка ми ме погледна мълчаливо.

— Не разбираш ли, мамо? Когато госпожица Гревил види, че той ще се жени за друга, тя ще разбере, че този мъж не може да се ожени за нея.

— И това ще й бъде от голяма полза, горкото създание.

Бледата, тъжна усмивка на мама ме обърка.

— Искаш да кажеш, че тя няма…

— Не искам да казвам нищо — рече твърдо мама, подсказвайки ми, че разговорът трябва да приключи. — И не искам да слизаш при нея за известно време. Не и докато не видим как ще се развият нещата.

През цялата вечер аз и мама бяхме много тихи. Къщата също бе забулена в мълчание. На другата сутрин отидохме на литургията в десет часа. Понякога в неделните дни получавахме покана от госпожица Гревил да обядваме заедно с нея. Днес, след като се върнахме от църквата, нямаше никаква покана и госпожица Гревил не беше ходила в „Свети Джуд“.

Къщата продължаваше да мълчи. Забравих какво бе направила мама за обяд. Този път със сигурност не забелязах какво съм ял. След това мама полегна за един час, а аз написах домашното си за деня. В четири часа направих чая. Не се чувствахме толкова очаровани от безконечната тишина и дори си говорехме почти шепнейки. Отнесох чашите от чая в умивалника и ги измих и подсуших. Докато правех това, от време на време поглеждах към майка си. Усещах я, че е страшно напрегната — непрекъснато вървеше нагоре-надолу по малкия ни коридор, стъпвайки леко с домашните си чехли и ослушвайки се през цялото време с наведена на една страна глава.

Вече се стъмваше и отново бе започнало да вали. Ненадейно, точно когато се канех да запаля газената лампа, на вратата се почука.

Мама видимо се стресна. Погледнах към нея обезпокоено и направих въпросителен жест.

— Да отворя ли?

Тя поклати глава и приближавайки се до вратата, рязко я отвори.