Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Не можех да понеса мисълта, че есента щеше да доведе до прекратяването на моите удоволствия. И все пак, с наближаването на края на сезона, това парливо чувство бе частично облекчено от мисълта за финалната игра — традиционната ежегодна среща между момчетата, тренирани от Хестън, и втората единайсеторка на клуба. Скот-Хамилтън избра нашия отбор — десет момчета от „Бийчфийлд“ и мен. Вярно е, че бях последен в списъка, но изглежда, това нямаше никакво значение. Бях в единайсеторката. От този момент нататък тренировките ни станаха много по-интензивни. И макар да се държеше небрежно, на границата между скуката и сънливото безразличие, аз знаех, че Скот, както го наричах вече, отчаяно желаеше да спечели този мач. Не само че това беше последната му година в „Бийчфийлд“ преди да отиде във „Фетис“, но също така изпитваше и особена враждебност, прераснала в жажда за отмъщение, към един от преподавателите в „Бийчфийлд“ — по име Кънингам, според Скот „пълен аутсайдер“ — без брадичка и с издадени напред зъби, който беше капитан на клубната единайсеторка.

Уречената за мача утрин беше свежа и слънчева, само с лека есенна мъгла, която обещаваше хубав и спокоен ден. Разбира се, това щеше да бъде индивидуално разиграване и началото на играта бе определено за единайсет часа. За мое голямо съжаление госпожица Гревил беше възпрепятствана и нямаше да може да види моето представяне поради ангажимент в къщата на пастора, във връзка с което господин Лесли, проявявайки изключително лош вкус, бе избрал точно този ден за ежегодното градинско парти на „Свети Джуд“. Все пак в известен смисъл се чувствах леко облекчен от принудителното отсъствие на моята „леля“, тъй като винаги съществуваше ужасяващата възможност при една или друга от нейните открити и дръзки забележки да бъде разкрита истинската същност на нашите роднински отношения. Беше ми достатъчно, че тя ме изпрати с благопожеланията си и в десет часа аз потеглих към игрището.

Знам, че играта на крикет вероятно не е обект на страстни вълнения за всеки един читател на тази книга, но все пак въпросната среща беше много вълнуваща, а и след като крайният й резултат се оказа дори още по-впечатляващ, възнамерявам да опиша станалото с няколко думи.

Пред съблекалнята бе хвърлена монета за определяне на постовете и Кънингам, спечелвайки правото на избор, реши да играе първи с бухалката. Нашите противници, гледащи ни присмехулно, което ние приехме за доста обидно, бяха подготвени да ни отупат на бърза ръка. Те започнаха, като ни предложиха дълбоки подавания, които — за тяхна изненада — ние приехме. Когато накрая решиха да играят сериозно, нещата вече добиха истински вид. Нашето подаване на топките бе изключително благонадеждно. Дъглас — синът на яхтсмена — имаше особено измамно фалцирано хвърляне и нашата стрелба, правена с бързо притичване и вдигната високо ръка, поддържаше малка разликата в резултата и освен това предизвикваше чести изблици на ръкопляскания от страна на зрителите. И макар че Кънингам — за наше нещастие — успя да направи с бухалката си петдесет и седем точки, в което се включваха и единайсет гранични попадения, малко след един часа всичките играчи бяха минали реда си и разликата бе само сто трийсет и девет.

Госпожа Хестън бе приготвила един великолепен бюфет за обяд, осъществен на крак, като хората се разхождаха нагоре-надолу с чинии, пълни с пилешка салата и студено телешко месо, отдадени на веселото настроение от събитието. Моето участие в играта ме бе разгорещило страшно, така че нямах настроение да ям много, което — имайки предвид великолепната храна — бе твърде жалко. Изядох един сандвич с шунка и изпих няколко чаши лимонов сок. Когато отидох за последната си чаша, госпожа Хестън, очевидно знаеща ме от съпруга си, прошепна на ухото ми:

— Желая ти късмет, Лорънс.

След кратката следобедна почивка дойде и нашият ред да играем с бухалката. Скот — първокласен батсман и много добър играч като цяло — бе хвърлял, без да успее да доведе до промяна на резултата в първата половина на срещата. Сега, заедно с Бетюн, той тръгна към игрището, за да открие нашето броене. Само как му се възхищавах, докато вървеше елегантно към вратичката и спокойно зае центъра. Първото му отиграване бе прекалено самоуверено и той успя да отбележи две точки от последната топка.

Седнал на верандата пред съблекалнята заедно с другите, аплодирайки силното му чисто покритие, почувствах надигащата се в душата ми надежда, въпреки пожеланията на госпожа Хестън, че няма да се наложи да излизам и аз. Макар по време на тренировките си да се бях усъвършенствал и да представлявах доста зрелищна гледка, сега, когато от мен щеше да се изисква и резултатност, перспективата да се отправя сам към вратичката бе започнала да ме плаши. Засега, въпреки че не бях правил хващания, умеех да се защитавам изключително добре. Репутацията ми можеше да се крепи спокойно само от този факт. Застанал по средата, сега Бетюн бе принуден да посрещне подаването на Кънингам, който, засилвайки се обезпокоително дълго, изстреля първата си топка. Много бърза и добре премерена, тя повали средната пръчка на Бетюн. Един излязъл от игра и само две спечелени точки за нас на таблото с резултатите — беше шокиращо.