Арчибалд Кронин - Песен за петаче

През един следобед в началото на юни, след като бях направил изключително ефектен плосък удар, който изстреля топката в шубрака от касис, госпожица Гревил ме погледна замислено и макар да не направи никаква забележка, я видях как същата вечер разговаря с майка ми, която, изглежда, остана доволна от разговора. Малко по-късно мама ми каза:

— Утре след училище се прибери веднага вкъщи. Госпожица Гревил те иска тук.

На следващия ден, изгарящ от нетърпение за нашата обичайна игра на поляната, аз се прибрах вкъщи навреме.

Госпожица Гревил ме чакаше, само че бе облечена, макар и спортно, като за улицата. Велосипедът й стоеше подпрян до вратата, с моята бухалка, закачена за рамката му.

— Когато тръгна, скочи на задната стъпенка — каза ми тя.

Велосипедът на госпожица Гревил — „Дърсли-Питърсън“ — бе първокласна и скъпа машина, но бе направен с такава необичайно висока седалка и рамката бе конструирана по такъв оригинален начин, че непрекъснато да привлича върху себе си вниманието по пътищата. С госпожица Гревил отпред, нагиздена с тиролската си шапка, усилено въртяща педалите, и аз — увесил се на задните стъпенки, ние скоро се превърнахме в зрелищна гледка за опулените погледи на хората. Но тези развеселени погледи бяха лесно забравени, когато, виждайки, че отиваме на запад, в представителната част на града, аз установих, че тя ме води към Уилоу парк, където се намираше клубът по крикет в Ардфилън.

Госпожица Гревил зави през отворената врата по недостъпната за кой да е, безупречно окосена ливада. Слязохме от колелото при спретнатата бяла съблекалня. С ужасяващо неуважение госпожица Гревил подпря дърсли-питърсъна на пилона на знамето. По средата на зеленото овално игрище един мъж в жълтеникавобял голф и стар пуловер бавно буташе валяк. Поставяйки фуниевидно ръце пред устата си, госпожица Гревил извика:

— Хестън!

Той тръгна към нас забързан и когато позна спътницата ми, докосна с пръсти синята си шапчица.

— Как си, Хестън? — Тя протегна ръка.

— Доста добре, благодаря, мадам. Не съм ви виждал напоследък. Не и откакто ме ползвахте за „Света Ана“.

Това беше кестеняв, набит, късо подстриган, мълчалив, дребен мъж, малко над средна възраст, който имаше толкова груба кожа, като че ли бе на бивол. Както вече знаех, той изпълняваше едновременно функциите на треньор и поддържащ игрището на спортния клуб в Ардфилън.

— Занимаваш ли се още с треньорска дейност, Хестън?

— О, да — отвърна мъжът. — Все още идват няколко момчета от Бийчфийлд. Особено през ваканцията.

— Искам да се позанимаваш с това момче. Прави му по три-четири тренировки седмично. Сметката ще изпратиш на мен.

Той ме погледна и видях как брадичката му потрепери под недоверчивия му поглед.

— Много е малък, госпожице Гревил.

— И ти самият не си много голям, Хестън.

На лицето му се появи слаба, суха, самодоволна и твърде тъжна усмивка, която, както открих по-късно, беше неговата най-изразителна форма на смях — защото нито веднъж не видях Хестън да се смее.

— Добре — съгласи се той с хладно изражение. — Ще го преслушаме. Ако желаете, може още сега.

Влязохме в съблекалнята, където той ми подхвърли чифт кори. От вътрешната им страна видях написано с мастило името Скот-Хамилтън и отдолу — училище „Бийчфийлд“.

— Сложи си ги. Или поне едната. Не, по-добре на десния крак.

Закопчах едната кора на десния си крак, но бях толкова нервен, че едва успях да прикрепя каишките една към друга. Кората ми беше много голяма и докато отивах към игрището, тя шляпаше по крака ми и ми пречеше да вървя. Госпожица Гревил вече бе там, застанала зад мрежата.

Хестън ме подхвана, като първоначално ми подхвърли няколко смешно лесни топки, показвайки открито мнението си за моите качества. Първата беше лека, право подадена. Аз притеснено се опитах да я парирам, въобще не я уцелих и тя се заби в неподредените пръчки зад мен.

— Не се дръж като левак, Керъл — извика ми окуражаващо госпожица Гревил.

Напрегнах треперещите си колене, твърдо решен да не се държа като левак. Повече от всичко, за което някога бях мечтал в живота си, исках да ми бъде разрешено да играя на това игрище и знаех, че ако се представя като глупак пред Хестън, щяха да ме върнат обратно в задния двор да си играя там самичък.

Започнах да удрям всичко подред. В следващите пет минути Хестън продължи да ми хвърля леки топки. След това започна да се засилва и да ми ги праща много по-бързи — в действителност толкова бързи, че аз отстъпих назад от линията на батсмана. Въпросът вече не се свеждаше до това да ударя добре топката — въпреки че успях да направя един точен, прав удар на негово късо подаване — а да съумея да опазя вратичката си непокътната. В края на половинчасовото изпитание Хестън бе успял да уцели пръчките ми само три пъти и аз със задоволство видях, че той целият беше в пот.