Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Не изпитвах никакво съмнение, че ще съм като него.

Стивън стана, погледна часовника си — обикновен „Ингъсол“ от пет шилинга, точно като моя — и каза, че му е време да тръгва за влака си. След това, отправяйки предпазлив поглед към мен, се обърна към майка ми с приглушен глас:

— Не искам да настоявам отново, Грейс, но няма ли да промениш решението си относно предложението на татко?

— Какъв смисъл има да говорим? — отвърна мама. — Трябва ли да се върна там и да се преструвам, че съжалявам и че съм направила страхотна грешка, но сега вече ще съм добра и ще се постарая да се реабилитирам?

— Мога да ти обещая, че ще бъдеш приета радушно. Отново ще имаш удобен дом, отново близките ти ще са около теб.

— Но само ако се съобразявам с техните изисквания, нали? В такъв случай не мога да се насилвам да ги приемам за свои близки.

— Но нима този въпрос е по-важен за теб в сравнение с всичко останало?

Майка ми се загледа надолу и се замисли, сякаш спореше върху нещо сама със себе си.

— Колкото и да е странно, така е. А със сигурност същото се отнася и за… знаеш за кого. Какво, за бога, би могъл да си мисли за една майка, която ненадейно се е отрекла от всичко досега и му е казала „Сега се постарай да забравиш всичко, на което си бил учен и превивай врат, защото и бездруго ще трябва да станеш друг човек“? Освен че това е невероятно жестоко, то би било и проява на недопустима нелоялност към… към мъртвите. — Мама поклати глава. — Каквото е станало, станало е. Не съжалявам за него. Нито пък има начин как да се върне назад.

Настъпи дълго мълчание. Накрая вуйчо Стивън каза:

— Знам, че си права, Грейс. И затова те уважавам.

Този разговор, който не успях съвсем да разбера, ме накара въпреки това да изпитам голямо притеснение. Затова се зарадвах, когато Стивън ми предложи да отида с него до влака.

По пътя към гарата той ме насърчи да продължавам да уча сериозно уроците си. Бил чул, че съм умно момче, но всяко дете, зад чийто гръб не стоял баща му, можело да разчита единствено на упорития си труд, който щял да го отведе до пътя към успеха. Каза ми, че той щял да се пробва за една държавна служба в Индия, без да е необходимо за целта да отива в Индия, стига да можел да издържи теста за длъжността, който щял да се проведе тук. Но иначе бе настроен леко песимистично към шансовете си.

Накрая, точно преди влакът да тръгне, той ми каза със загрижен глас:

— И недей да безпокоиш майка си, Лорънс, за неща, които в действителност не са ти нужни. За момента тя има достатъчно грижи на главата си. А и бездруго прави достатъчно жертви заради теб.

Искрено му обещах да бъда грижовен, благоразумен и внимателен по всички възможни начини, за да не притеснявам мама. А нима не я обичах истински от дъното на душата си? Уви, обещанията ми бяха направени твърде лесно, но съвсем скоро забравих за тях. Сега, след като времето най-после бе започнало да застудява и зимата тропаше на прага на вратата, в мен бе започнала да се заражда нова страст.

Госпожица Гревил имаше голяма, наследена от баща си библиотека, до която аз имах свободен достъп. Според мен това бе една типична за времето си английска провинциална библиотека — с добре подвързани томове, пълна едновременно с хубави и лоши книги, в която преобладаваше спортната тематика. През тази студена, влажна, неприветлива зима — климатични условия, приемани за обичайни за местните географски ширини — аз четях с непрекъснато растяща ненаситност.

При четене на спомените на всички онези, които подобно на мен се бяха престрашили да опишат своите ранни години, нищо не ме е отегчавало повече от дългите, монотонни и подробни описания на книгите, които авторът бил чел и които в крайна сметка му помогнали да формира литературния си вкус — несъмнено окачествен като великолепен. Поради тази причина ще се въздържа от представянето на подобен списък и просто ще кажа, че четях всичко.

Макар че вероятно си струва да се спра по-подробно върху маниера ми на четене дори само защото беше толкова лош. Легнал по корем в някой уединен и следователно тъмен ъгъл на стаята с лице, забучено в книгата, аз четях с шеметна скорост книга след книга — техника, която непрекъснато се усъвършенстваше с навика. Докато четях, аз не само прескачах безмилостно цели пасажи, но също така придобих и порочното умение да възприемам действието от страницата чрез почти мълниеносното попиване на определени ключови думи и изрази, преминали покрай погледа ми. Все още си спомням съвсем ясно как препуснах през „Алената буква“ за периода от един кратък предобед, като взех Хестър Прин за дете — вследствие на някакви непонятни и за самия мен процеси — след което също така бързо я погребах, успявайки да направя всичко това между закуската и обяда — показателна демонстрация на грубите методи на асимилация, присъщи за мен през онзи период от време, на които можеше да завиди и най-ерудирания професионален критик.