Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Когато най-сетне стигнахме до пътя, следобедното небе се бе изпъстрило в тъмнокафяви краски и бе започнало да се смрачава. Но сега вече, макар разстоянието да беше дълго, през цялото време се слизаше надолу. Чувствах краката си уморени, но гърдите ми бяха пълни с чист планински въздух. Точно това усещане за нескончаема сила и изпълнилото ме величествено опиянение от новите ми постижения ми бяха опора при споходилата ни неочаквана среща — която при други обстоятелства би могла доста да ме обезкуражи — с господин Лесли, викария на „Свети Джуд“, която всъщност бе църквата на госпожица Гревил. Макар че автоматично се настройвах подозрително към всеки свещеник, изповядващ различна от моята религия, този човек ми се видя приятен, и даже, след като се заговорихме, вътрешно го приех за поддръжник на Папата, за което бях подкрепен по-късно в разсъжденията си и от благоприятните отзиви на госпожица Гревил за него.

— Господин Лесли е изключително богата личност. Също така има разкрепостено съзнание — в този стил на хвалебствия продължи да говори тя. — И разбира се, Керъл, ние, католиците от „Свети Джуд“ в много отношения си приличаме с вас римокатолиците, макар естествено безбрачието да не е задължително за нашите църковни служители.

Скоро след това се прибрахме вкъщи. Разделих се с госпожица Гревил, преливащ от благодарности и хукнах нагоре по стълбите с ботаническата кутия в ръце.

— Мамо, ако знаеш само колко страхотно прекарах. Намерих една рядка орхидея. Открихме и едно растение, което всъщност яде мухи, а събрахме и още какви ли не други екземпляри от растения. Госпожица Гревил ще ми покаже как да ги изсуша и как да вземам парченца от тях за нейния микроскоп.

Майка ми се бе настанила до масата и събираше някакви цифри върху лист хартия. Повдигайки главата си, изражението й остана толкова отнесено, че аз извиках:

— Мамо, какво има? Чу ли ме, като ти говорех?

Тя веднага откликна.

— Да, скъпи, разбира се, че те чух — и притегляйки ме към себе си, ме притисна силно до тялото си. — Само как си зачервил бузките. А сега ми разкажи за всичко преживяно с най-големи подробности.

През тази пролет и последвалото я лято прекарах пленителни часове на щастие и благоденствие сред ливадите — понякога с госпожица Гревил, но по-често сам. Ако не на друго, поне на моята страст към естествознанието можеше да се припише заслугата за подобреното ми здравословно състояние. Или може би това се дължеше на двете леки гирички, поставени от госпожица Гревил в стаята ми, както и на онези студени сутрешни душове, които въпреки колебанията на майка ми аз продължавах да вземам упорито под напътствията на моята покровителка, все още успяваща, чрез подкупващия пример за суровата закалка на бегачите, тренирали за първата Олимпиада, да разпалва ентусиазма ми с идеалите на древна Елада.

— Природата не те е надарила с кой знае каква физика, Керъл. Затова трябва сам да я развиеш максимално.

Макар по мен да не се бяха появили някакви видими мускулни образувания и аз да се чувствах много унизително, когато госпожица Гревил суетно се опитваше да открие първите наченки на бицепси върху ръцете ми, поне най-после започнах да раста. А освен това станах и невероятно вещ в познанията си по естествена история. Познавах, а и практически бях намерил всяко едно диво цвете, растящо между Ардфилън и долината Фрун, като можех да посоча дори най-незначителните различия между очеболеца-прозорче и нормалния очеболец, а когато исках да направя демонстрации, можех даже да извършвам разрез на отделни части от растението и да ги показвам на мама с помощта на стария микроскоп „Цайс“ на госпожица Гревил.

Моите самотни скитания сред безкрайните пиренови поля не бяха осъществили най-съкровеното ми желание — сближаването ми с някой на моята възраст, но затова пък, макар и да звучи невероятно, ме бяха дарили с приятелството на друг човек — така благотворно за всяко човешко същество в ранното му детство — и това бе горският. Първоначалното ни запознанство беше доста мъчително и неприятно. Когато забеляза за първи път фигурата ми на хоризонта, пазачът Джон Маккензи ме приближи със забързана походка и се опита да ме обвини в „плячкосване“ на яйцата на шотландските яребици. Но малко след това — при огледа на съдържанието на ботаническата ми чанта — се поуспокои, а чувайки впоследствие и ботаническия жаргон, на който започнах да му дърдоря извиненията си, вероятно се увери напълно, че си има работа с чудак. При следващите случаи, наблюдавайки ме през ловджийската си далекогледна тръба, той, изглежда, се убеди окончателно в моята невинност и приемаше охотно срещите ни, като слушаше приказките ми, а малко по-късно откри, че мога да му бъда от полза, като определям за него местонахождението на гнездата, и дори започна да провежда приятелски разговори с мен. Като пазач на долината Фрун неговата задача се състоеше в това да осигурява максимално количество птици за дванайсети август. Мисля, че в края на краищата успях да спечеля уважението му, защото той започна да споделя с мен много интересни неща за работата си, които подхранваха ума ми с вълнуващи теми за обедните ми разговори с госпожица Гревил.