Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— О, не — отвърнах, зяпнал от изумление.

— Аз — продължи студено госпожица Гревил — действително съм виждала тези скали. Кажи ми сега, Керъл, искаш ли да бъдеш хвърлен върху скалите, или ти се ще да живееш като истинско гръцко момче?

— А то как е живеело? — попитах аз, опитвайки се да изразя презрение.

— От деня, в който тръгвало на училище на седемгодишна възраст, то ежедневно прекарвало голяма част от времето си в палестрата 19 19 Палестра — гимнастическо училище за деца и юноши в древна Гърция. — Б.пр. , правейки упражнения под наблюдението на подготвени за целта учители. Там то се борело, тичало, учило се на ръкопашен бой, като биело с юмруци топка, напълнена с водорасли, яздило неоседлани коне, учило се да мята камъни, копия и всякакви други оръжия, като същевременно знаело и как да се предпазва от тях. И през цялото време интересите му били поддържани живи от безбройни състезания за момчета от различни възрасти. Но стига сме говорили за история. За момента ще е достатъчно да ти предложа програма, започваща всяка сутрин със студен душ, натоварващи физически упражнения, тестове за издръжливост, които ще стегнат тялото ти и ще раздвижат кръвта ти. Неприятната истина, Керъл, е, че според мен ти си кекаво, разглезено, безволево и неестествено самотно момче.

Оскърбен отвъд пределите на допустимото, почувствах как очите ми се разводниха от напиращите сълзи.

— Ако сега се разплачеш, Керъл — каза твърдо тя, — от този момент нататък аз напълно ще се откажа от теб.

Потискайки чувствата си, прехапах силно устни. Странно — въпреки че бях жестоко обиден, не исках да се откажат от мен. Освен това в душата ми започваше да кипи неизразимо възмущение. Фразата „неестествено самотно“ заседна в гърлото ми.

— Може би вие ще ми кажете — започнах внимателно аз, стараейки се да не се разстроя окончателно — какво може да направи едно момче в положение като моето. С кого може да общува, за да не е самотно?

— С мен. Аз ще те взема в мои ръце — отвърна ми спокойно госпожица Гревил. — Знаеш ли нещо за ботаниката?

— Не, не знам — отговорих намусено.

— Тогава утре, след като и без това е събота, започваш да учиш. Бъди готов точно за девет часа. А сега изяж още един котлет. Само се постарай да запомниш, че вилицата не е лопата. Затова на нея има зъбци, за да се използват. Недей да гребеш. Боди.

Смачкала самочувствието ми още повече, госпожица Гревил млъкна и сякаш се затвори в себе си. С една лека, отчуждена усмивка, застинала върху устните й, тя бе фокусирала мислите си върху невидими за мен събития. Но все пак очите й останаха върху часовника. Когато удари един тя стана, и вземайки чашата кафе, която й бе сервирана, отиде до прозореца.

Стоях като омагьосан и наблюдавах как застана зад дългата дантелена завеса, където, частично скрита, започна да отпива бавно от кафето си. За момент чашата замръзна във въздуха, а застиналата върху лицето й усмивка стана още по-изразителна. Накрая тя се обърна с доволно, почти весело изражение и остави чашата си.

— Сега, Керъл, можеш да си вървиш — каза доволно. — И недей да забравяш — утре сутринта в девет.

Същия следобед в училище, вместо да внимавам в часа на сестра Маргарет Мери, която се стараеше да ни обясни принципите на сложните дроби, аз седях и разсъждавах мрачно, почти героично, върху обидите, които бях получил, и вечерта, когато мама се прибра от Уинтън, я информирах, че повече не желая да бъда част от плановете на госпожица Гревил, които тя кроеше за мен.

— Мисля, че трябва да отидеш, скъпи — каза успокоително майка ми. — Съвсем сигурна съм, че госпожица Гревил ти мисли само доброто.

По този начин стана очевидно, че мама се бе съюзила с моята клеветница.

На следващата сутрин, лутащ се в душата си между притесненията и надеждата, аз отидох на уговорената среща. Госпожица Гревил ми се видя малко странна, дори бих казал ексцентрична. Беше облечена с бежова пола от туид, много по-къса, отколкото мислех за уместно, разкривайки мускулестите й прасци, под които се виждаше чифт здрави, очукани от дълга употреба, високи кафяви обувки. Зелената й тиролска шапчица, килната на една страна върху главата й, имаше отгоре някакво космато украшение, трудно различимо от четка за бръснене, а върху рамото си бе преметнала екстравагантно някакъв странен, лъскав черен контейнер.

— Това — обясни тя, забелязвайки изражението на лицето ми — е ботаническа кутия. А онова е нашият обяд. Можеш да го носиш.