Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Така тук, сред тази миниатюрна квартира, бе дадено началото на нашия нов живот. Всяка сутрин мама ставаше в седем часа и приготвяше закуската. Обикновено аз ядях кускус, след който всеки от нас хапваше и по едно сварено яйце с топли препечени филийки с масло. Аз пиех чаша мляко, докато мама изгълтваше няколко чаши много силен чай. Веднъж дори тя ми довери, че не може да прави нищо, ако не изпие сутрешния си чай. Изглежда, че той я освежаваше и й даваше сили, макар тя все още да изглеждаше тъжна. В погледа й продължаваше да се долавя онази притеснителност, която ме бе стреснала така силно при завръщането ми от порт Кригън.

След закуска мама измиваше съдовете и ги подсушаваше, а после, докато аз приключех с обличането си, слагаше новия си бизнес костюм от тъмносив плат — само колко облекчен се чувствах, че повече не я виждах облечена с онези злокобни погребални дрехи, за които тя съвсем разумно бе решила, че само ще й вредят на работата. В осем и петнайсет излизахме заедно от новия си дом — мама, твърдо решена да хване влака за Уинтън в осем и четирийсет, а аз, изпълнен с неохота, защото трябваше да ходя на училище. Едва ли е нужно да споменавам, че все още ходех на занимания в „Света Мери“ — положението ни в момента бе твърде несигурно, за да бъде оправдано преместването ми в по-добро училище.

Въпреки всичко, макар тази блажена мечта да изглеждаше отложена за неопределен период от време, аз бях напълно компенсиран от новата, удивителна раздяла със скучното ми ежедневие. След като бедната ми майка отсъстваше по цял ден и фактически не се прибираше вкъщи чак до шест часа вечерта, и й се налагаше по обяд да се храни в една или друга от многобройните градски чайни, госпожица Гревил бе предложила, всъщност бе настояла, по време на обедното ядене аз да се храня с нея. Така че обядът ми с госпожица Гревил се превърна в очарователно изживяване, макар и в началото да бе проклятието на моя живот.

През първия ден, когато, отмалял от тичане, пристигнах в дванайсет и половина, през цялото време бързайки на връщане от училище от страх да не закъснея, тя ме чакаше в трапезарията, застанала изправена с палец върху колана си. Виждайки ме, тя погледна към интересния часовник от бронз и порцелан върху камината.

— Добре. Точен си. Отиди да си измиеш ръцете. И си среши косата.

Когато се върнах, тя посочи мястото ми. Седнахме. Храната, сервирана от мълчаливата, застаряваща прислужница Кемпбъл, която се държеше така, сякаш аз въобще не съществувах — беше вкусна, гореща и необикновена. Съдовете върху масата — между които и двойка сребърни фазани, бе просто забележителна — ме притесниха не по-малко от подредените масивни сребърни прибори за храна, чак дори леко ме поуплашиха. Изпуснах на пода коравата си салфетка и трябваше да опипвам слепешката под стола си. Когато я намерих, госпожица Гревил се обърна към мен с приятен тон:

— Сега ще проведем нашия първи кратък разговор, Керъл. Забелязваш, че аз те наричам просто Керъл. След като вече ти си единственият Керъл наоколо, не е нужно да бъдеш известен като малкия Керъл.

За момче като мен, към което обичливо се бяха обръщали с Лори и само при най-груби обстоятелства ме наричаха Лорънс, можех да възприема това многократно повторение на фамилното си име единствено като груба обида към моите чувства.

— Да започнем от самото начало. Когато отидем до масата, в бъдеще ще трябва да се научиш да изтегляш стола ми и преди ти самият да си седнал, ще трябва да си се убедил, че аз съм се настанила удобно. Разбра ли ме?

— Да, госпожице Гревил — отвърнах аз, унизен и нещастен.

— Също така по време на нашите обеди, които вярвам, че ще ти харесат, ние трябва да се научим да използваме изкуството на възпитания разговор. Ще говорим за текущите събития, за спорт — ако ти искаш, за естествена история, книги, музика и за хората. Първата личност, която ще дискутираме, Керъл, си ти.

Почервенях от главата до петите.

— За начало, предполагам, че нямаш желание да заприличаш на разклопана квачка. Разбира се, знаеш какво е това, нали?

— Някакъв вид кокошка — поколебах се аз.

— Нещо подобно, Керъл, макар че го приемаш в буквалния смисъл. Имам предвид същество, което толкова страда от самосъжаление, че държи всички да разберат за неговото нещастие. Би ли искал да си такъв?

— Не, госпожице Гревил.

— Тогава трябва да престанеш да се самосъжаляваш. Макар и много да уважавам майка ти, считам, че ти страдаш от прекалено голяма майчинска мекушавост. Затова мисля да те запозная със спартанските идеали. Несъмнено ти знаеш за гръцкия град Спарта, където слабите деца просто са били оставяни на произвола на съдбата, да загинат! Или за още по-сигурно, направо са били хвърляни върху скалите.