Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Подавайки ми една издута раница, също толкова очукана и овехтяла от честа употреба, както и обувките, тя ми помогна да я сложа на гърба си и ние закрачихме с убийствено темпо по „Теръс“, и после по улица „Синклер“, която водеше право нагоре към хълма. Госпожица Гревил използваше един странен, заострен в края си бастун, покрит с малки сребърни значки, за които много ми се искаше да попитам какво представляваха, но атаката й по склона бе така напориста, че аз реших, че е по-разумно да пестя силите си и да не говоря излишно. Освен това през цялото време забелязвах с неудобство странните погледи, насочени към нас от случайните минувачи, изпълнени с развеселени намеци за разпознаване, които моята компаньонка презрително пренебрегваше.

Така продължихме да вървим нагоре, без да разменим нито дума помежду си. Скоро подминахме последните големи вили, които се разпростираха нашироко сред скъпите имения, граничещи с първите големи борови дървета. Сега цивилизацията бе останала зад нас. Намирахме се сред царството на боровата гора. Очите ми започнаха да смъдят от стичащата се пот, въздухът излизаше от устата ми остро и със свистене и когато по едно време разбрах, че дори тази отдалечена гора не бе достатъчно далече за нея и че тя възнамеряваше да ме отведе до голите бърда отвъд, аз почти клюмнах от отчаяние. Но нямаше да се предам. Колкото и немощен да изглеждаше, целият ми дух се бе разпалил и мобилизирал от тази отвратителна, но едновременно с това и увличаща ме с идеите си жена. Бях решен да й покажа, че не съм от онзи вид момчета, които изхвърляха заради недъзите им върху спартанските скали.

Продължавах да вървя напред с пресъхнало гърло и бумтящо сърце, от време на време подтичвайки покрай нея, като по никакъв начин не си позволявах да изоставам, и когато накрая излязохме от гората, застанали пред тази огромна, необятна пустош, която се простираше на десетки мили пред погледа ми, волна и неосквернена, достигаща до долчинката Фрун и оттам чак до бреговете на Лох, аз все още бях редом с нея, макар и напълно изнемощял.

На това място тя спря милостиво, погледна ме и извади часовник от джобчето на полата си.

— Един час и двайсет минути — обяви спътницата ми. — Никак не е зле. Ще го правим и по-бързо, когато малко се постегнеш. Уморен ли си?

— Ни най-малко — излъгах аз.

Наблюдавайки ме внимателно, за първи път тя се усмихна истински.

— Тогава се захващаме с основната задача за деня. — Гласът й бе изпълнен с оживление. — Зимата беше мека и с малко късмет можем да намерим някои интересни неща за колекцията ти.

Последвах я без особен ентусиазъм, след като тя бе тръгнала бавно напред с приведена глава, забучила поглед в пирена.

— Знаеш ли, сигурна съм, че ще намерим по-често срещаните цветя сред тая местност, на салепа още му е рано, но жълтият прещип, зановецът, пушицата — с онези бели пухчета, дето ги носи вятърът. — Тя спря и погледна съсредоточено надолу. — А това виждал ли си?

— Не, не съм — отвърнах вкиснато.

Коленичила на тревата, тя разгърна стръковете настрани и откри едно крехко, мъничко растение със стърчащи зелени листенца и звездообразни, ярки златистожълти цветове.

— Блатист бърдун. Narthecium ossifragum. От семейството на Liliaceae.

Противоестествено на моите желания и наклонности, аз почувствах, че съм впечатлен не само от явните й ерудирани познания, но и от внезапното разкриване на мъничкото, красиво, напълно неизвестно ми цветенце.

— Ще го изровим ли?

— Определено не. Само ще откъснем едно стръкче за хербаризиране.

И тя отскубна едно стебълце, което за моя голяма изненада аз поех, след като твърдо бях решил да не й съдействам по никакъв начин, и поставих в ботаническата кутия.

Продължихме напред няколко минути без нови инциденти, когато тя изведнъж отново спря.

— А ето тук нещо твърде удивително. Кръглолистната росянка. Drosera rotundifolia.

Докато зяпах с неразбиращ поглед грациозната мъничка розетка, тя продължи:

— Както виждаш, всяко листенце има по няколко редички от аленочервени косъмчета, завършващи с овални главички, подобно на пипалцата на морската анемония. В действителност те служат за подобна цел. От тях се отделя една прозрачна, лепкава течност, която улавя като в капан малките насекоми, изпълзели върху листото. Техните усилия да се освободят от пленничеството раздразват косъмчетата, които се оплитат около насекомото, и след като е хванато здраво, то бива смляно и погълнато от растението.