Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Знаете ли какво, госпожице Гревил? — подхващах темата, опитвайки с наслада първата лъжица от някаква червена супа, която очевидно се казваше борш 20 20 Супа от месо, червено цвекло и други зеленчуци с характерен червен цвят. — Б.пр. .

— Аз знам твърде много неща, Керъл. Какво точно те интересува?

— Яребиците, госпожице Гревил.

— Ъ-хъ — отвръщаше тя замислено. — Запозната съм доста добре с тази птица както като присъстваща на масата, така и извън нея. Горкият ми баща е застрелял доста от тях сред полята на Йоркшир.

— Да, но знаете ли, госпожице Гревил, че когато младата птица полети само пет дни след излюпването си, тя не може да просъществува без две основни неща?

— Новопокълналите стебла на пирена? — предположи тя.

— И?

Събеседницата ми поклати глава.

— Насекомите! — извиках аз.

Тя надигна глава от супата си.

— Мили боже, Керъл. Изплаши ме.

— Точно това исках — отвърнах триумфиращо. — Това е една от причините, поради които старите коренища трябва да бъдат изгорени, а мочурливите участъци се оставят като развъдник за богатите на протеин насекоми. — Бях особено горд от използването на думата „протеин“, господин Маккензи беше доста образован човек. — Също така е необходима и вода, госпожице Гревил. Яребицата пие много, когато седне да мъти. Разбира се, овцете са най-голямата напаст за района — той непрекъснато ги брои.

— Да не би да спи зле? — попита любезно тя.

— О, не в такъв смисъл, госпожице Гревил. Имам предвид това, че овцете пасат из ливадите. Макар да пускат там само определено количество, те непрекъснато — и денем, и нощем, опасват младите стръкове. По-лоши са и от качулатите врани. Никога не губят апетит.

Най-после тя си позволи да се усмихне.

— Е, радвам се, че и ти не си загубил своя. Сипи си още супа.

Благодарение на тези приключения аз трябваше да се чувствам щастлив през всичките дълги месеци на ученическата ваканция, стига да не бе промяната в държанието на майка ми, която съвсем ненадейно бях открил. Понеже тя бе единствената личност на света, която обичах истински и й вярвах безпределно, аз винаги бях приемал казваното от нея с безрезервно доверие и си бях въобразил, че тя е успяла да преодолее смъртта на татко, без ни най-малко да подозирам какви лишения е трябвало да понася, освен загубата на татковото приятелство и поддръжка. Погълнат от моите собствени занимания, аз едва обръщах внимание на отнесения й поглед, когато вечер се връщаше от Уинтън, или как на моменти сядаше, отправила отчужден взор в пространството пред себе си, и подпряла с пръст бузата си, започваше да мърда леко устни, като че ли си говореше самичка.

— Ела, Грейс — увещаваше я госпожица Гревил, появила се внезапно на горния етаж. — Тази меланхолична апатия няма да ти помогне с нищо. Ела долу с мен. Госпожица Гилбрайт и Алис Чартърис се обадиха и ще свирим.

— Много съм уморена — казваше мама, — пък и честно казано, нямам настроение за това. Ще се оправите идеално и без мен.

— Не говори глупости, скъпа Грейс. Ние искаме да дойдеш. А и това ще ти подейства изключително добре.

Въпросните приятелки на госпожица Гревил бяха учителки в „Света Ана“ — привлекателни във всяко едно отношение, и когато майка ми отстъпваше пред дългите увещания, тези вечери наистина я откъсваха от самата нея.

И все пак тя имаше някакви отговорности, напълно неизвестни за мен, от които човек не можеше да се освободи, като свири квартет на Хайдн. За мен самия бе нещо нормално и естествено, че мама бе поела бизнеса на татко. Всичко бе направено отпреди, вървеше добре и щеше да си продължи, както едно време. В ежедневието ни не се долавяше и най-далечен намек за финансово напрежение.

Една вечер пощаджията донесе писмо за майка ми — твърде необичайно за мен събитие, накарало ме да чакам с нетърпение и любопитство, докато тя го отвори и прочете съдържанието му. Изведнъж чух сподавения й стон и я видях как притисна ръка до челото си.

— О, скъпи — каза тя с измъчен глас. — Много е лошо.

— Какво е това, мамо?

— Чичо ти Бърнард ми изпраща сметката. — Майка ми бе почти не на себе си, но я усетих, че трябва да продължи да ми говори. — Преди да умре, баща ти ми каза, че иска, о, да, даже настоя, погребението му да е простичко. Но чичо ти Бърнард не даде дума да се изрече за това. Той пое всички задължения. Затова бяха и всичките онези ненужни, противни и скъпи партушини. И сега неплатената сметка, за която аз мислех, че е отдавна уредена, пристигна при мен със заплаха за съд.