Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Много ли е?

— Ужасно много.

Почувствах как целият почервенявам от възмущение.

— Но той трябва да я плати. Нали обеща да го направи. Аз го чух, като каза.

Майка ми се бе зачела отново в писмото.

— Той пише, че не може. Че са одържавили имота му, че дължи на други хора и е много притиснат от обстоятелствата.

— Само каква вандалска постъпка. Мамо, той трябва да е… абсолютен мерзавец.

Тази дума бях научил от госпожица Гревил и в дадения случай бе напълно неприложима. Моят чичо бе мекушав, объркан, непрактичен, отдал се на собствения си егоизъм човек, винаги дължащ някому и намиращ се на ръба на бедствието, но въпреки това успяващ някак си да живее добре и да се грижи добре за децата си. Дори нещо повече — като всички подобни на него, той преливаше от благородни намерения. Неговите безкрайни обещания и екстравагантни идеи бяха напълно искрени. И когато ги даваше, той не само вярваше, че ще ги изпълни, но и много често, сякаш халюцинирайки, той оставаше твърдо убеден, че дори ги е изпълнил. Може би майка ми усещаше това, защото в крайна сметка въздъхна и рече:

— Мога да кажа, че той искаше да направи добро, но съм сигурна, че няма пари. В писмото споменава, че може и да фалира. Работите му са тръгнали на зле.

— Но той винаги е в това положение, като че ли всеки момент ще фалира — казах неотстъпчиво, — и въпреки това си живее доста добре — храни се охолно, носи хубави дрехи и си създава всякакви удобства, както беше по време на погребението.

— Някои хора живеят точно по този начин, скъпи. Както и да е, това си е изцяло мое задължение и мисля да реша проблема още сега — каза бавно майка ми, след което добави, говорейки сама на себе си: — Бедни мой Конър, няма да разреша над гроба ти да се водят унизителни пререкания.

Писмото на Бърнард накара майка ми да се почувства много самотна. Чичо Саймън се бе уединил в Испания. От Лио не получихме никога повече, по какъвто и да е повод, вест. Така че за нея бе съвсем естествено да потърси подкрепа някъде другаде. Въпреки че досега не бе писала никога, дори един-единствен път, до дома си, тя можеше да се свърже със Стивън — най-младия свой брат, чрез профсъюза на Уинтънския университет. Такова писмо бе изпратено; аз го отнесох до пощата заради мама.

Вуйчо Стивън дойде един съботен следобед. Беше си същият, какъвто го помнех от редките му визити в Ардънкейпъл — бледен, тих и замислен млад мъж с приятни, нормални черти и изразително, интелигентно чело, започнало да се набръчква от усърдно мислене, без да е много приказлив, но сега толкова се зарадва да види мама, че доста дълго държа ръката й, стисната в своята, като я гледаше въпросително в очите. Бе напълно достатъчно човек да ги види в този момент, за да почувства голямата привързаност, която съществуваше между тях.

Приготвихме ранна следобедна закуска от чай, студена шунка и картофена салата и след като приключихме с яденето, мама ми даде пари и каза, че мога да отида до града и да си купя кутия карамелени бонбони. Знаех, че искат да си поприказват, затова не бързах, но когато се върнах, те все още говореха, привели глави над купчина с документи върху масата.

— Наистина не трябва да се безпокоиш, Грейс — каза Стивън. — Нещата се развиват доста добре. — В едната си ръка държеше молив, а с другата чорлеше черната си коса, ръсейки люспи от пърхот върху яката на сакото си. — След като се изплати всичко, включително и пресрочената сметка, ти все още ще разполагаш със сто и петдесет лири в банката.

— Но това никак не е достатъчно. Като се замисля и за образованието на Лорънс.

— Нали имаш работата си. Хейгман е постъпил много джентълменски, като е гарантирал доставки при същите условия отпреди. Бизнесът, както аз го виждам, е много лесен за поддържане. А и твоите поръчки, малко или много, са се увеличили.

— Възлагат ми ги само защото ме съжаляват и защото толкова много харесваха Конър.

— Ще започнат да харесват и теб.

Майка ми поклати глава, макар и не така песимистично, както преди това.

— Аз не мога да отивам при тях и да бъда „здравейте момчета, добре заварили“, дърдорейки си с тях над бутилка бира, както умееше така добре да го прави Конър.

Идеята за мама, хванала бутилка бира в ръка, ми се стори толкова комична, че неволно се изкикотих спонтанно, което накара и двамата да погледнат към мен, и в следващия момент мама ми се усмихна добродушно и се захвана да прибира документите.

— Знаеше ли ти, че твоят умен млад вуйчо е завършил с отличие заданието си и е спечелил друга, специална изследователска стипендия в университета? И ти ще си като него, нали, скъпи?