Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Знаех, че съм се справил добре със задачата и очаквах заслужена похвала или поне поздравление. Но въпреки че Хестън проведе личен разговор с госпожица Гревил, към която, изглежда, се отнасяше с благоразположение, единствените му думи, отправени към мен, бяха:

— Ще трябва да те научим да не се пазиш от бързата игра.

И все пак тази забележка, макар и направена с половин уста, подсказала ми, че мога да продължа да играя с него, ми бе напълно достатъчна, за да полетя от щастие. На връщане към дома дърсли-питърсъна сякаш се движеше на една педя от земята. Пристигайки пред къщата, аз се втурнах нагоре по стълбите.

— Мамо, Хестън ме взе. Без да броим първия силен удар, той успя да ме пробие само два пъти. — Счетох за справедливо да извадя един от пробивите, в който бях бутнал вратичката сам.

Майка ми току-що се бе върнала от града и както беше с официалните дрехи, започна да ни прави чай. Изглеждаше много по-доволна, отколкото бях очаквал. Освен всичките си други притеснения, мама много се безпокоеше и за лятната почивка или по-точно казано, притесняваше се какво щеше да прави с мен през двата дълги месеца на училищната ваканция. Ситуацията беше твърде сложна поради увереността й, че ние не можехме да си позволим да отидем някъде — просто за смяна на обстановката.

— Значи можеш да ходиш в Уилоу парк през ваканцията?

— Да — отвърнах надуто и с неподражаемо себелюбие. — Няма да ме виждаш много често, мамо. Имам намерение да ходя там всеки ден.

Лятото бе необикновено хубаво. Дългите слънчеви дни блестяха, окъпани в златна светлина. В граничещата с игрището за крикет гора бе разпукнал цветовете си орловият нокът, увил дивите си клонки сред храсталака на живия плет, и винаги когато приближавах до Уилоу парк, ароматът му ме опияняваше, карайки ме да предвкусвам очакваното следобедно удоволствие.

Благодарение на някакви твърде незнайни за мен лични икономии мама ми донесе в Ардфилън един велосипед „Роди“ — купен на втора ръка, но въпреки това оставящ впечатлението за почти нов. Идвайки си една вечер от Уинтън, тя носеше със себе си пакет, който при разопаковането се оказа, че съдържа бял голф, тъмносин блейзър и синьо-бял колан за крикет с посребрена катарама във формата на змия.

Скрил се сам в моята спалня, облякох новия си екип и започнах да се изследвам внимателно в огледалото. Реших, че в общ план имам вид на крикетьор. Досега неведнъж бях изпитвал мрачни съмнения относно собствения си външен вид. Често се чудех как двама толкова красиви родители са могли да създадат такова мижаво дете. Особено много съжалявах за зеления цвят на очите си и то чак до такава степен, че се бях ровил из „Енциклопедията на Пиърс“, където открих, че почти неизменно това бе злощастната участ на потомците на родители със сини и кафяви очи. И въпреки всичко това се чувствах силно завладян от своето необикновено отражение. Не изглеждаха ли очите ми малко по-малко зелени, повлияни от оттенъците на блейзъра и клонящи към синия цвят? Може би не, но затова пък бях малко пораснал, косата ми бе мека, червеникавокестенява и поне бях наследил свежия тонус на татковата кожа и здравите му бели зъби.

И не се ли дължеше на моята нова външност фалшиво създаденото ми обществено положение в Уилоу парк — тази строго пазена и недостъпна за случайни хора обител на богатство и снобизъм. Макар че бе по-вероятно моето попечителство да ме бе спасило от неприятната ситуация, в която към мен щяха да се отнесат като към натрапник, и вероятно — да ме лишат от тази привилегия. Въпреки ексцентричностите си, госпожица Гревил си имаше своето твърдо установено обществено положение в града. Сред членовете на клуба аз минавах за отседнал при нея гостенин, може би неин племенник, дошъл за ваканцията. Разпалеността, с която играех, и доброто ми представяне бяха посрещнати с одобрение, което опрощаваше присъствието ми на игрището.

С момчетата от Бийчфийлд положението ми бе по-критично. Много от тези момчета, чиито родители бяха на служба в армията в Индия или някъде другаде, което навремето с гордост се наричаше Империята, оставаха в училището през ваканцията. Имаше и други, живеещи в Ардфилън, и по-конкретно момчето, носещо името Скот-Хамилтън, чиято кора бях носил и което заедно с по-малкия си брат идваше доста често на игрището за някоя случайна, импровизирана игра. Първоначално те се отнасяха към мен студено и с пълно безразличие. Но веднъж, след като направих едно особено ефектно връщане, Скот-Хамилтън — здраво, високо тринайсетгодишно момче, което беше капитан на единайсеторката на Бийчфийлд и също като мен маниак на тема крикет — ме приближи заедно с брат си с небрежна походка.