Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Когато влязох вътре, усещайки странна мекота и олекване в ходилата си, мама помагаше на съпругата на Бърнард — за която вече знаех, че се казва леля Тереза — да подреди дългата махагонова маса за чай. Пъргавостта и възвърналата се бодрост в поведението на мама силно ме поразиха. Наистина тя беше много по-слаба отпреди, но когато се върнах от порт Кригън, очаквах да я намеря обладана от неутешима скръб. Беше ми трудно да осъзная факта, че каквито и последствия да предизвикаше в близко бъдеще смъртта на татко, за момента мама не изпитваше повече никаква печал. Изтощена през всичките тези месеци от безкрайните грижи на болногледачка и знаейки, че въпреки това баща ми ще умре, сега тя можеше да изпитва само облекчение, като виждаше, че мъките му най-сетне са приключили.

— Колко хубаво мирише устата ти, скъпи — рече мама и ме целуна. Откакто се бях завърнал, тя ме целуваше непрекъснато. — Да не би да си смукал бонбон?

— Не, мамо — отвърнах аз, чист като непорочното зачатие.

В този момент се появи леля Тереза с дъска за рязане в ръце, върху която носеше огромен червен бут варена шунка.

— Не беше ли това таксито? — попита тя, като ми се усмихна. — Ако е така, можем да слагаме яденето.

Майката на Нора беше нежна, деликатна, неуверена в себе си женица, която оставяше впечатлението, че сякаш е забулена в някаква непонятна, абстрактна загадъчност. Гърдите й, видимо издадени под красивата черна блуза от сатен, ме накараха да помисля — а дали за това не ми помагаше и портвайнът? — че за удобство тя бе свалила корсета си или може би бе забравила да го сложи. Лицето й, по природа бледо, но сега леко зачервено от печката, стоеше застинало в замечтана отчужденост, като че ли дългите години, прекарани сред тези обречени изби и царуващия наоколо безпорядък, в крайна сметка я бяха пренесли в някакво свръхестествено измерение, където тя се носеше мирно и кротко, необезпокоявана от нищо и недосегаема за никого.

— Ето ги и тях — потвърди Нора. — На стълбите са.

Едва бе свършила репликата си, когато вратата се отвори и вътре влязоха двамата ми чичовци. Първи влезе Бърнард с тежката си, отпусната фигура със заоблени рамене. Беше полуплешив, с пълно лице с увиснала кожа и торбички под очите, които, въпреки че не можеше да е на повече от четирийсет и пет, го правеха да изглежда много по-възрастен. Тъй като вече бях забелязал в него проявата на прекалена емоционалност, която бе толкова напориста, че изглежда, той едва успяваше да я сдържа, сега не се изненадах да видя носната му кърпичка, обшита по краищата с черно, която все още държеше в ръка.

Той се приближи до майка ми и постави успокоително ръка върху раменете й.

— Мое бедно момиче, ръката на Господ Бог отбеляза трагичния си отпечатък върху нашия живот. Но ти трябва да бъдеш храбра. Всичко вече свърши и той почива в мир в гроба си, при своите близки и роднини, а единственото, което можем да направим, е да сведем глави пред волята на Всемогъщия. Решеното от Него винаги става! Въпреки всичко искам да ти кажа, че сърцето ми се късаше, когато го полагаха в гроба — Конър, моя собствен брат, толкова млад, така добродетелен, оставил по-голямата част от дните и бъдещето си неизживени. А дето остави теб и момчето безутешно скърбящи — това трябва да е най-тежката рана от всичките. Но нека Господ ми помага, ще се постарая да направя така, че да нямате нужда от нищо, който и да е от вас двамата. Дадох дума на гроба му, преди да си тръгнеш, отново давам дума и пред теб. А сега, скъпа, трябва да пазиш силите си, затова, с Божията милост, нека седнем и похапнем. Когато приключим с чая, ще обмислим нещата подробно и ще видим какво трябва да направим за вас.

Тържествената клетва на Бърнард, изказана почти на един дъх и със силна, лирическа дълбочина, която майка ми изслуша с обърната на една страна глава, ме развълнува дълбоко. Погледнах очаквателно към чичо Лио, но за моя изненада и разочарование, той остана безучастен. Този чичо, с няколко години по-млад от Бърнард, беше висок и невероятно слаб, с издължено, бледо, гладко избръснато безизразно лице, над което стоеше прилежно пригладената му черна коса. За разлика от другите той не проявяваше никакви признаци на скръб. Беше облечен в обикновен тъмносин костюм, който му стоеше тъй опънато и бе толкова излъскан от употреба, че изглежда, той сякаш бе пораснал в него.

Докато Бърнард говореше, чертите на лицето на чичо Лио останаха абсолютно безизразни, с изключение на лекото, много странно потрепване на ъгълчетата на устата му, което — имайки предвид факта, че неговата личност бе толкова резервирана, сдържана и дистанцирана — можеше да бъде прието като проява на саркастична усмивка.