Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Обречено? — Думата прозвуча някак си злокобно.

— Има нареждане всичко да бъде сринато. От градския съвет. Ако преди това не падне самичко.

В този момент покрай нас премина с грохот Каледонският влак — може би същият, който горкият ми баща бе ползвал в младежките си години — и от тътнежа на стремително профучалата композиция, сякаш за да бъдат потвърдени думите на Нора, целият двор се разтресе, от върха на купчината започнаха да падат касетки и кокошките се защураха с крякане, търсейки къде да се скрият, докато самата къща, тресейки се и вибрирайки чак в основите на престарялата си конструкция, загуби част от хоросановата си мазилка, която падна точно пред краката ми. Аз погледнах към братовчедка си с разбиращ поглед.

— Ами какво ще правите след това, Нора, след като съборят всичко?

— Предполагам, че просто ще фалираме, както почти бяхме преди известно време.

Шегуваше ли се тя? Не, очевидно говореше сериозно, макар да изглеждаше, че това изобщо не я притеснява, защото продължаваше да ми се усмихва с пълно безразличие. Харесваше ми тази нейна усмивка — от нея струеше такава безразлична непринуденост, каквато аз никога нямаше да мога да почувствам. И наистина, макар да познавах братовчедката си само от няколко часа, усещах, че всичко в нея ми харесва, особено нейното слабичко, деликатно, живо личице, което въпреки семейните лишения сияеше от радост. Имаше кадифена кожа, очите й бяха почти черни, с дълги, извити нагоре мигли, подобно на лъскавата й черна коса, която тя непрекъснато подмяташе наоколо с всяко движение на главата си. Въпреки че беше почти три години по-голяма от мен, тя бе мъничка, горе-долу колкото мен, и много слаба, с тънички ръце и крака. Беше облечена за случая в хубава нова, обшита с ширити рокличка, с прелестни, бухнали настрани плисета, която, в противоречие на нейните обяснения за финансова несъстоятелност, имаше доста скъп вид.

— Това е кучето на Тери. Джокър.

Сякаш притеснена да не би нашият разговор да прекъсне, Нора зае поза на местен господар и посочи с глава към една дълга, хилава, в миши цвят хрътка с тънка, закривена като на плъх опашка и меланхолични очи. Тя, изопвайки гръбнак, се бе появила тихичко от уединението на колибата си. Беше такова едно куче, каквото не бях виждал никога досега. Не можех да заподозра в него абсолютно никаква прилика с аристократичните песове, които бях виждал да разхождат с достойнство по оживените, изискани улици на Ардфилън.

— Това мелез ли е? — попитах.

— О, боже, не. Не си ли виждал досега уипит, че не можеш да го познаеш? Джокър е много ценно животно и струва куп пари. Освен това е изкарало цяла бала за Тери. Никой не може да бие Тери на състезания, независимо дали са с кучета, с коне, или с хора.

Изражението ми на пълно неразбиране, изглежда, я бе накарало да се откаже от по-нататъшни обяснения. И все пак, въпреки че поклати глава, очевидно тя не се предаваше лесно, но за всеки случай избра по-проста тема за разговор.

— Ами — продължи тя, нарушавайки тишината — те скоро ще се върнат. Само че без чичо Саймън. Той не може да се измъкне от срещата си с Главния.

Кимнах в знак на съгласие, за да не се излагам пред нея, въпреки че нямах абсолютно никаква представа какво искаше да каже или пък кой можеше да е този Главния. Преди да тръгнат за гробищата, чичо Саймън бе провел дискретен разговор с майка ми и аз въобще не знаех какво е било естеството му.

— Естествено, Главния не е склонен да се съгласи — продължи тя, — но ще трябва да отстъпи. Сам разбираш, че това е голяма чест за Саймън.

— О, да, така е — излъгах аз.

Тази малка окаяница, изглежда, имаше информация за всичко. Подтикван единствено от разяждащото ме отвътре любопитство, попитах:

— А кой е Главния, Нора?

Тя ме зяпна с невярващ поглед.

— Епископът, човече, старият Мик Маколи от Уинтън. Нима не знаеш, че искат да вземат Саймън обратно в колежа, в Испания, за да преподава там?

Вторачих се в нея, шокиран от изумление. Значи чичо Саймън щеше да ни напусне, и то точно когато се бях привързал толкова силно към него. А и мама също разчиташе на помощта му.

— Да, но пък чичо Лио ще се върне тук — отвърнах след кратка пауза, почувствал силно притеснение, че мога да изгубя успокоителното присъствие и на другия мой чичо, когото не бях виждал никога до ден-днешен.

— О, да — рече тя с пълно безразличие, — Лио ще се върне, но ще трябва да изчака влака си. Само че той е много особен.

— Особен?