Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Ще бъде чудо, ако утре не се появи пак с две патерици.

Чичо отново не каза нищо, само дето сега се усмихваше. Мисля, че му достави искрено удоволствие да погледа двайсетярдовия спринт на Сара Мууни.

„Летящият шотландец“, след краткия момент на вдъхновение, никога повече не се прояви по същия начин и без каквито и да било други опити за поправка бе прибран на тавана. Всъщност от този ден нататък моето пребиваване в дома на чичо Саймън промени изцяло вида си. Никой не ми каза нищо, но от изражението на госпожица О’Риърдън и от поведението на чичо, който изведнъж стана прекалено сериозен и прикрит, бе очевидно, че новините от Ардфилън са станали значително по-неприятни. Чичо Саймън започна да прекосява лимана все по-често, завръщайки се с тъжно лице, което се опитваше да развесели, щом ме видеше, макар и невинаги с успех. Също така често се случваше да прекъсвам в кухнята приглушените разговори между госпожица О’Риърдън и госпожа Витело и да бъда посрещан с прекомерна и прекалено очевидна нежност; само дето преди това успявах да дочуя двете злокобни, често повтаряни думи „скоротечна туберкулоза“, които моментално извикваха в съзнанието ми ясната и жива картина на баща ми, бледен и изпит както през онази незабравима нощ, стремително препускащ към небитието на един огромен бял кон.

Никога не успях да разбера, нито се опитах да си обясня защо конят трябваше да е бял, въпреки че вече знаех с абсолютна сигурност, обхванат от странна апатия, че съвсем скоро баща ми щеше да умре. А не бях ли почувствал несъзнателно, още през онази кървава нощ, че той нямаше да може да се възстанови? Аз се мотаех из къщата, чувствайки се пренебрегнат, слушайки с нетърпение и неприязън приглушените шушукания: „Още едно кръвотечение“, възмутен от мрачното настроение и вглъбеността на другите и тръпнещ от загубата на топлината, която доскоро ме обгръщаше.

Една вечер, около десетина дни по-късно, се опитвах да придумам чичо или може би само го тормозех, да поиграем на дама. Вече бяхме застанали около дъската и той даже ми бе разрешил да си направя дама, когато чух звънеца на вратата — звук, към който бях започнал да изпитвам неприязън, след като напоследък бе станал обичайна прелюдия към неприятности. Но когато госпожица О’Риърдън влезе, в ръката си носеше телеграма.

Чичо ми я прочете, пребледня изведнъж и каза:

— Трябва да отида до църквата, Лори.

Госпожица О’Риърдън излезе от стаята заедно с него и аз останах сам. Никой не ми каза нито дума. Въпреки това разбрах моментално. Не се разплаках. Вместо това върху ми се спусна някаква тъпота, нещо подобно на много силна меланхолия. Погледнах към дъската с дамата, съжалявайки за ненавременното приключване на играта, защото с моята дама държах печеливша позиция. Отидох и преброих купчинките от пенита върху камината — по дванайсет монети във всяка купчинка, разгледах за сетен път моя приятел — стареца на колоната, след което слязох долу в кухнята.

Госпожица О’Риърдън плачеше и с нервни движения местеше мънистата на молитвената си броеница.

— Имам главоболие, скъпи — обясни тя, скривайки броеницата под престилката си.

Прииска ми се да й отвърна: „Защо ме лъжете, госпожице О’Риърдън?“.

Но аз не проявих признаци на печал чак до следващата сутрин, когато госпожица О’Риърдън, упълномощена за случая, ме отведе до прозореца на всекидневната, постави ръка на раменете ми и докато и двамата се взирахме в далечното пристанище, където разтоварваха един кораб, тя заговори — първоначално с поредица от тихо изречени забележки, след което много внимателно ми съобщи новината. Тогава, понеже чувствах, че трябва, че от мен се очакваше да го направя, аз покорно избухнах в сълзи. Но те пресъхнаха много скоро, толкова скоро, че в по-късните часове на деня госпожица О’Риърдън със задоволство от постигнатия благодарение на нея резултат успя да отбележи на няколко пъти: „Той го прие спокойно!“.

Същия следобед, обличайки се „за града“, тя ме отведе в порт Кригън и ми купи едно черно костюмче, което, избрано, както тя се изрази, „съобразно бързия ми растеж“, ми стоеше неприлично зле. Сакото висеше върху мен като торба, а широките панталони, за разлика от спретнатите ми къси панталонки, се набръчкваха около прасците, оставяйки впечатлението за големи мъжки панталони, обути от човек, ампутиран малко под коленете. Твърдо решена да направи от мен представителен, достоен за пример със скръбта си индивид, добрата госпожица О’Риърдън дооформи външния ми вид с черно бомбе, което затъмни с блясъка си цялата ми елегантна външност, черна връзка, черна лента за ръката и черни ръкавици.