Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Обикновената човешка доброта, така различна от маниакалната религиозност на госпожица О’Риърдън, е винаги много по-привлекателна. Въпреки цялата си самоналожена дисциплина, в неговата натура имаше толкова доброта и чувствителност, че с тях той би могъл да спечели всяко дете.

Подобно на баща ми, чичо Саймън бе природно интелигентен и имаше същото вродено чувство за изисканост: качества, с които — скоро щях да открия — не бяха надарени от небесните сили другите двама братя — Бърнард и Лио. Още от ранните си години той бил изпратен да учи в шотландския колеж във Валядолид, в Стара Кастилия, където по времето на първите седем години на обучение, толкова важни за формирането на характера, чичо ми бе живял и учил, проявявайки забележителни качества. Испания го бе образовала и оформила като личност, беше го дарила със своите традиции и култура. Той обичаше тази страна и пламенно се възхищаваше от нейния народ — спомням си добре една негова фраза: „Благородството на мъжете, грацията и душевната чистота на жените“. Със своите тъмни дрехи, с гъстата си черна коса, блестящ поглед и бледа кожа, с късата си свещеническа пелерина, спускаща се надолу по раменете му, той наистина добиваше испански вид, към който се стремеше съвсем съзнателно, за да подчертае и някои дребни маниерности в поведението на испанците. И колко често, с носталгична тъга ми разказваше за щастието на своя живот във Валядолид — прекрасния град на Сервантес и Колумб, спасен от нашествието на маврите от Санчо де Леон — пресъздавайки живо не само исторически драми, но и много лични спомени: за окъпаните в слънчеви лъчи манастири, за един белостенен кабинет, гледащ към далечните планини с цвета на охра, за колежанските градини, ухаещи на портокалови дръвчета, и една кичеста беседка, където чичо прекарвал обедната си почивка, с надвиснала лозница, от която „падали направо в устата“ малки, сладки като мед гроздови зърна, както с голямо удоволствие си спомняше той. И след всичко това да бъдеш прехвърлен в далечната, западнала шотландска енория сред недодялания местен акцент и данданията от близката корабостроителница — това ми приличаше на тъжно прогонване от Райските градини.

Но въпреки всичко чичо Саймън нямаше нищо против сегашното си положение. В своята енория той изцяло се чувстваше като у дома си, знаеше малките имена на всички деца и по-възрастни жени и като че ли действително изпитваше удоволствие от многобройните енорийски задължения и изисквания — по мое мнение тъпи и уморителни — започващи още от шест сутринта, когато ставаше, за да се приготви за ранната литургия, и свършващи в края на деня, а често проточващи се и до късно през нощта. Понеже изпитвах удоволствие да прекарвам времето си в неговата компания, липсваше ми, когато го нямаше. Много се дразнех от факта, че той трябваше да бъде на разположение на всеки и особено след като в допълнение на неговите многобройни задължения му се налагаше да отделя по половин ден всяка седмица, за да отскача с параходчето до Ардфилън и да вижда баща ми — визити, от които чичо Саймън се връщаше с приповдигната, фалшива веселост, която не можеше да ме заблуди.

Не одобрявах също и готовността му да откликва на всяка злочеста история. Чувствах, че това му бе натрапено насила — мое мнение, енергично споделяно и от госпожица О’Риърдън, която бе особено критично настроена и към явлението, наричано от нея „просешката процесия“. Всяка сряда следобед с неизменна последователност през вратата на кухнята се изнизваше поток от изпаднали в нужда просители, които с нетърпение очакваха да бъдат възнаградени с полагащите им се според установените порядки допълнителни дажби. Наблюдавайки ги от отворения прозорец на кухнята заедно с госпожа Витело, дневната прислужница, докато госпожица О’Риърдън се оправяше с опашката, аз непрекъснато бях разяждан от съмнения, че не един или двама от тези просители бяха шарлатани. Особено ме дразнеше една от редовните, която изглеждаше най-лоша от всички — някаква старица с много игриви очи. Казваше се Сара Мууни. Потропваше с патерицата си, влачейки крак, като непрекъснато стенеше и пъшкаше, и бе вечно недоволна, че щипката чай или канчето захар са много по-малко от определеното количество. Моите подозрения срещаха пълна подкрепа в лицето на госпожица О’Риърдън. Чувах как тя непрекъснато протестира пред чичо срещу грабителския подход на Сара по отношение на храната.

Все пак, въпреки неудобството на младостта, чичо Саймън си имаше свои начини да се оправя с трудната по характер икономка, която по време на дългата си служба при него бе повярвала, че държи ключовата позиция в енорията. Той я оставяше да си вири главата, търпеше слабостите й, не й се месеше в ръководенето на къщата и най-вече стоически, без да се оплаква, понасяше варварските й гозби. За кулинарните способности на госпожица О’Риърдън мога само да кажа, че в живота си никога преди или пък след това не съм познавал друг човек, който да може да причини по-големи поражения на обикновен овнешки котлет или на безобидно парче телешко месо. Но за разлика от мен, очевидно чичо слабо се интересуваше от това, което ядеше, и единственото му задължително изискване бе голяма чаша черно кафе след обяда в един часа. С кафето той изпушваше една тънка крива пура със забучена в единия край тръбичка от паче перо, избирайки я от кутията, изпращана му от негов колега от Испания.