Арчибалд Кронин - Песен за петаче

С това въздържано отношение към проблемите, които считаше за маловажни, той печелеше не само уважението на госпожица О’Риърдън, но същевременно успяваше да отстои и правото си на старшинство, без да му се налага да се меси постоянно във всичко онова, което спадаше към енорийските му задължения. А по повод представите на икономката за неустановения ми статут, съвсем спокойно, но с твърда ръка, той застана на моя страна, макар да не можеше да се пребори с всичките й непрекъснати грижи към мен — например с ангажиментите й, явно адресирани към стомаха ми, защото тя продължаваше да ме прочиства по най-безмилостен начин. Не бих искал да пропусна да спомена за големия камфоров кръст, който тя увеси на врата ми с хигиенична цел, благодарение на който, просмуквайки натрапчивата си миризма в кожата ми, ме превърна в самоходно нафталиново топче. Все пак чичо я отказа от нейните ненавременни религиозни планове по мой адрес, представляващи прекалено амбициозна крачка по пътя ми към непорочността, които щяха да ме принудят да направя първата си изповед, да прехвърля през рамо църковния презрамник и да науча наизуст нужните латински отговори, за да мога да помагам на чичо си по време на провежданите от него литургии, докато траеше краткия ми престой. Ако имаше как да го направи, сигурен съм, че тази силно религиозна жена щеше да ме посвети в духовен сан, щеше да направи тонзура 17 17 Тонзура — остригване на темето на главата, свидетелстващо за посвещение в служба на католическата религия. — Б.пр. на главата ми, и дори може би щеше да ме канонизира за светец, преди да реши, че е приключила с мен. Но чичо Саймън не позволи да стане това. Той притежаваше едновременно и чувството, и чувствителността, необходими му, за да разбере психологическия шок, претърпян от мен, и да ме възприеме като едно нервно, силно притеснено и физически недоразвито дете, често измъчвано от кошмари, които ме будеха посред нощ, облян целият в студена пот, и които, след като винаги представляваха гротескни вариации на татковия кръвоизлив, аз наричах моите „червени сънища“. Колко благодарен му бях тогава, че той някак си успяваше да посвети част от времето си и на мен. През вечерите играехме на „дама“ — игра, известна ми отпреди това. Чичо Саймън също така ми даде и основни познания в областта на шаха, като играеше срещу мен без царицата си. Нашите разговори бяха винаги много интересни за мен, след като той никога не се присмиваше на наивността ми. Спомням си как един път коментирахме някои и други явни чудатости сред светиите, а веднъж проведохме твърде успокоителен разговор по въпросите за Ада. Няколко последователни понеделника — неговите най-незаети дни — чичо Саймън наемаше гребна лодка и с нея отивахме чак до онази част от лимана, известна като „Опашката“. Но най-голямо удоволствие ми доставяше забавлението, за което той ми бе подхвърлил още при първата ни среща.

Една сутрин, непосредствено след закуска, чичо ме отведе на тавана и там, сред захвърлените от години вехтории, стоеше модел на локомотив, целият покрит с прах, но иначе истински, действащ модел — толкова голям и изпълнен с едва обуздавана мощ, че при вида му аз подскочих от изумление.

— Нямам представа как се е появил тук — рече чичо. — Сигурно е останал от някоя благотворителна разпродажба. Не вярвам и да работи много добре. Но все пак можем да го изпробваме.

Свалихме го в градината и го отнесохме на бетонната алея откъм задната врата. Аз изтичах в кухнята, за да взема от госпожица О’Риърдън кърпа за прах. Изчистен от мръсотията, разкрил пред погледите ни блестящите си колела, двата си цилиндъра, буталата и излъскания зелен тендер 18 18 Тендер — вагон с особена конструкция, закачен направо за локомотива и предназначен за поместване в него на записи от вода и гориво. — Б.пр. , той бе придобил вид на машина, която караше сърцето ти да трепне от вълнение.

— Виж! — възкликнах аз, сочейки към бронзовите букви върху кабината за машиниста. — „Летящият шотландец“.

Това действително се оказа умален модел на онзи известен локомотив. Само каква радост бе да напълним бойлера му с вода, да заредим малката му горивна камера от бутилката с метилов спирт, която чичо предвидливо бе намерил, да запалим с клечка кибрит — получен въпреки протестите на госпожица О’Риърдън — добре оразмерения фитил, след което да отстъпим назад и с притаен дъх да изчакаме, за да видим какво ще се случи. Уви, след като всичко това бе направено, „Летящият шотландец“ отказа да полети. Водата завря, от комина обещаващо излезе облаче пара, дори мъничката свирка издаде острия си, омайващ писък, но въпреки всички тези вътрешни раздвижвания в локомотива, както и в моята душа, красивата машина остана напълно неподвижна и безразлична.