Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Тези изумителни разкрития бяха толкова потискащи, че аз изядох кашата, без да имам време да усетя, че в нея нямаше сол. По-късно установих, че икономката бе твърд поддръжник на безсолната диета, както се мотивираше — за облекчение на бъбреците.

Ние станахме от масата.

— Приготвила съм ти новата молитвена броеница, скъпи — довери ми госпожица О’Риърдън с деликатен тон. — Сега, преди да те сложа да легнеш, ще кажем пет декади в стаята ти.

Горе ние коленичихме върху пода на голата спалня, която сякаш бе пропита от аскетизма на десетките обитавали я мисионери, идвали и заминавали си вечно на път между порт Кригън и вътрешността на Африка.

— Ще кажем петте скръбни тайнства — прошепна госпожица О’Риърдън. — И помни, че се молим за бедния ти баща.

Тя започна:

— Първото скръбно тайнство: страданието на нашия Бог в Градината.

Движейки първоначално беззвучно устни, накрая се присъединих и аз. Въпреки целта на нашата молитва, не мислех за баща си. Беше ми тъжно за него. Искрено съжалявах за окаяното му състояние, но онази страшна среднощна картина, която непрекъснато терзаеше сънищата ми в най-гротескни форми, го бе превърнала в табу за мен, докато траеше денят — времето, през което можех да контролирам съзнанието си. Вместо това мислех за мама и коленичил така, пред погледа ми изплува сякаш живо руменото й лице. Видях тъгата и напрежението в очите й, примесени с благост и нежност, докато се сбогуваше с мен през онази сутрин. Не мислех за никакво друго страдание, освен за нейното. И изведнъж, въпреки че мама ме бе помолила да се държа храбро, усетих, продължавайки да се моля механично, как от очите ми рукна поток сълзи и във вид на струйки се стече надолу по бузите ми. Хич не ме интересуваше, че моята компаньонка бе вторачила поглед в мен — това само усили плача ми. Накрая ние приключихме. Госпожица О’Риърдън се изправи бавно на крака, все още загледана в мен — възможно ли бе това изобщо? — с нов интерес и засилено уважение.

— Пред Господ, скъпи мой — рече тя сериозно, — ти се моли истински, откровено. Какво само благочестие и почитание! Несъмнено ще разкажа за това на Негово Преподобие. Никога досега не съм виждала дете да се моли толкова проникновено и искрено, чак до дъното на душата си.

Аз се изчервих виновно. Само че по един особен начин — чувствах се утешен.

— Виж, скъпи мой — продължи тя убедително, докато аз се събличах. — Тук съм ти приспособила нещо. С него слабичките ти гърди ще се чувстват удобно и топло.

Тя измъкна нещо като фланела, направена от червен вълнен плат, и я прикрепи с ленти около врата и гърба ми. Почувствах това подобие на дреха върху тялото си горещо и неудобно, но в момента бях толкова изтощен от нейните грижи и надзор, че нямах никакви сили да се съпротивявам. „Това е ризата ми от човешки коси — помислих си аз, — а госпожица О’Риърдън е моята колона.“

Затворих очи, преструвайки се, че заспивам, като същевременно през ресни наблюдавах предпазливо какво щеше да прави спътницата ми. Тя постоя така, загледана в мен за няколко мига, след което направи знака на кръста над леглото ми и изгаси газената лампа. Изведнъж в тъмнината усетих докосването на устни върху челото си — не меките топли устни, които познавах така добре, а други — сухи, корави, странно несвикнали да целуват. И все пак това бе целувка — и то от госпожица О’Риърдън. Чух как вратата се затвори тихо след нея.

Бедна госпожице О’Риърдън, никога не би трябвало да си позволявам да пиша каквото и да било неучтиво за вас. Има ли по-жестоко нещо на този свят от огорчението, самотата, мъченичеството, хипохондрията, безбрачието, гледането на чуждо домакинство, когато си на възраст четирийсет и пет, имаш за помощница, само за през деня, една италианска чистачка и трябва да се грижиш за борещата се за оцеляване енорийска свещеническа къща. Такова по-жестоко нещо няма, освен може би да си самият пастор.

Моят престой в „Свети Джоузеф“ се оказа по-дълъг, отколкото предвиждах. Въпреки че за разлика от икономката си чичо Саймън не ме дари още от самото начало с вниманието си, съвсем скоро почувствах, че той приема с радост присъствието ми в къщата и макар да изглежда абсурдно, моята компания носеше облекчение на тази негова особена човешка самота, наложена му от неговото призвание — още повече пък, след като не можеше да не забележи, че бях започнал да се привързвам към него. А това не бе никак трудно.