Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Само че тя не дойде.

Малкото параходче с гребно колело плискаше весело пръски вода, бавно тътрейки се напред сред огрените от слънцето вълни. Това бе „Луси Аштън“ с червения комин, която правеше регулярни курсове из устието на реката между Ардфилън и порт Кригън. Пасажерите се разхождаха по палубата, дишаха свежия искрящ въздух или седяха на групички. Смееха се, говореха помежду си и слушаха веселата музика на четиричленната немска група. Долу, в безлюдния, тапициран с плюш салон, миришещ на застоял цигарен дим, ние — госпожица О’Риърдън и аз — седяхме сами, потънали в мълчание. Тъй като до този ден въобще не я бях зървал, от време на време рискувах да хвърля по някой преценяващ кос поглед в нейна посока, макар това да ми се удаваше трудно поради твърдия ръб на стегнатата ми яка, която единствена ми стоеше добре с моя най-хубав костюм. Тя бе червенокоса, светлокожа жена на около четиридесет и пет, с големи воднисти очи и издадени напред черти на лицето, изпъстрено цялото с бледи лунички. Нейното изражение, държание и въобще целият й външен вид оставяха трайно впечатление за религиозно примирение със съдбата и живот, изпълнен със саможертва и страдание. Точно се бях зачудил защо участта ми бе винаги такава, че за мен все отговаряха жени, особено пък в дадения случай такава свята жена като тази, когато тя изведнъж наруши тишината:

— След като баща ти е толкова болен, скъпи, не мисля, че трябва да стоиш горе, при онази група. Освен това аз съм много лош моряк. — Тя замълча за момент. — Можем да кажем някоя молитва просто за да ни минава времето. Имаш ли молитвена броеница?

— Не, госпожице О’Риърдън. Имах, но тя се скъса.

— Трябва да бъдеш по-внимателен със светите предмети, скъпи. Ще ти дам нова, когато се върнем в свещеническата къща. Негово Преподобие ще я благослови за теб.

— Благодаря ви, госпожице О’Риърдън.

С изумление установих, че икономката на чичо Саймън бе дори по-свята, отколкото се опасявах. На всичко отгоре поклащанията на параходчето, изглежда, й понасяха толкова трагично, че по едно време ми се наложи да попитам:

— Зле ли ви е, госпожице О’Риърдън?

— Аз да съм зле, скъпи? — Тя се приведе напред и полупритваряйки очи, притисна с ръка едно място на гърба си. — Милостивият Господ Бог вижда, че съм много добре.

Тъй като придружителката ми не ме заприказва отново, това ми даде възможност да потъна в собствените си мрачни и потискащи размишления за промените, настъпили в моя живот. Действително ли щях да живея при свещеник? Уви, беше точно така. Трагичното заболяване на татко бе довело до помиряване с неговите братя, най-младият от които — Саймън Керъл, бе предложил деликатно и с чувство на дълбока загриженост да прекарам поне няколко седмици при него, за да облекча до голяма степен майка ми в доброволно приетите от самата нея задължения на болногледачка на баща ми. Макар че когато чичо Саймън дойде да види татко, аз много го бях харесал, сега, гледайки пред себе си госпожица О’Риърдън, чиито устни се движеха леко в безгласно изричане на мълчалива молитва, започнах да възприемам перспективата като отвратителна.

Чу се леко думкане и изскърцване, показващо, че вече бяхме стигнали до кея на порт Кригън.

Все пак, докато слизахме на пристана, порт Кригън ми се стори приятно местенце с интересни магазини и огромно множество от суетящи се наоколо хора. Подобно на Ардфилън, само че разположен от другата страна на лимана, той също бе построен на хълм, а на върха му, докъдето госпожица О’Риърдън, с ръка върху привилегированото място на гърба си, се изкатери невероятно бавно, се издигаше църквата и жилището на енорийския пастор — и двете малки по размери, но изградени от сив варовиков камък в приятен стил.

Влязохме в един здрачен вестибюл, облицован с дъбова ламперия и пропит с миризма на восък и паркетол, където госпожица О’Риърдън, възстановявайки първо ритмичното си дишане с поредица от дълбоки вдишвания и издишвания, ме попита с дискретен шепот дали не искам да „ходя“, имайки предвид, както предположих, до тоалетната. Получила отрицателен отговор, тя ме въведе във всекидневната, намираща се в единия край на къщата. Това бе голяма стая с излаз към градината, добре осветена от огромен еркерен прозорец, от който се виждаше вълнуващата панорамна гледка на пристана. Когато влязохме вътре, чичо Саймън седеше зад писалището си с розетка, разположено в далечния край на стаята. Той се изправи, приближи се към нас и взе ръката ми.