Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Но отсега нататък мама престана да пее, докато вършеше домакинската си работа. Аз не съумявах да разбера постоянното й състояние на стрес. В своето безпокойство тя дори се бе решила да се довери на госпожица Гревил и да потърси утеха и облекчение в откликналото на страданията й съседско съчувствие. Все пак дните минаваха и всичко вървеше според плана. Татко определено нямаше вид на болен. Цветът на лицето му — винаги червендалест — си бе останал същият, без промени, очите му гледаха с ясен поглед и нямаше констатирана загуба на апетит. Както беше обещал, тъй като за него не бе присъщо да възприеме позицията на инвалид, той полагаше грижи за себе си, избягвайки лошото време и гледайки с леко сърце нещата през дългите почивни дни на седмицата. Макар все още да кашляше понякога, храчейки тайно в едно малко бурканче, което за целта носеше със себе си, всички знаехме, че съвсем скоро, до няколко седмици, татко, както бе предложено от госпожица Гревил и този път единодушно прието, за да се излекува по-бързо, ще замине за Швейцария. Междувременно той продължаваше упорито да прилага своите собствени билкови процедури, периодически караше мама да масажира гърдите му със зехтин, а една вечер се върна от града със странно приспособление, което компетентно ни беше представено като медицински инхалатор. То се състоеше от метална кутия със спиртна лампа отдолу и гумена тръбичка, завършваща с мундщук в горния си край. В кутията се слагаше вода и специална смес от билки, дадени в комплект с апарата. Лампата се запалваше и когато от тръбичката започваше със съскане да излиза лековитата пара, татко започваше доверчиво да я вдишва. Всичко това, както и останалите неща, изпълнявани с оптимистична увереност, че помагат за възстановяването, спокойно биха могли да се приемат за комични, ако в светлината на последвалите ги събития не се оказа, че са така трагични.

След години, когато се опитах да анализирам мотивите за това глупаво, упорито прилагано лечение, не ми се наложи да се лутам дълго, за да открия причините. По природа татко беше амбициозен човек и непрекъснато поемаше рискове. Той знаеше на каква опасност се излага, като отлага лечението си за по-късен период от време, но след като бизнесът му бе достигнал критичната фаза, в случай че я преминеше успешно, щеше да се издигне до една много по-солидна позиция, работейки в тясно сътрудничество със споменатата от него ОД — две букви, които в моя детски ум свързвах с някакви съзаклятнически, конспираторски действия. За постигането на тази цел и в името на всички нас той бе готов „да поеме риска“, както сам се изрази. За това се изискваше кураж и макар да притежаваше природна храброст и да преливаше от оптимизъм, неговият ирландски темперамент го бе измамил в надеждите му, че поемайки този риск, може да се отърве безнаказано. Но преди всичко поведението му би могло да се обясни съвсем точно със странния, присъщ на болестта му ефект, предизвикан от въздействието на туберкулозните токсини върху нервната система, който години по-късно успях да определя като spes phthisica 15 15 Spes phthisica — ментален синдром при туберкулозата. — Б.пр. , пораждащ напразни, макар и постоянни надежди, които оставяха у болния измамната илюзия за ефективно лечение и пълно възстановяване.

Татко до голяма степен проявяваше същите симптоми и неминуемо според настроението си коментираше темата с мама и мен. Затова се оказахме напълно неподготвени за трагедията, сполетяла ни впоследствие.

Беше месец март, доколкото мога да си спомня, през втората му седмица. Часът трябва да наближаваше към два сутринта, когато се събудих. През упорито пропилата се в мен мъгла на съня, забулила съзнанието ми, останах със смътното и безпричинно впечатление, че мама ме вика. Изведнъж, както се канех да се обърна на другата страна, чух гласа й, звучащ много високо и с такава настойчивост и притеснение, че това моментално ме накара да се изправя.

— Лорънс, Лорънс, ела тук!

Слязох от леглото. Стаята ми беше тъмна, но като отворих вратата, видях, че осветлението в хола бе включено. Вратата на татковата спалня бе полуоткрехната и чух отвътре мама да ме вика отново. Почувствах как се стреснах от мисълта за някаква сполетяла ни страхотна беда, но тръгнах напред и влязох в стаята. Този миг няма да забравя до края на живота си.

Татко лежеше на една страна, с глава над края на леглото. Кашляше така, сякаш никога нямаше да може да спре, а от устата му се стичаше надолу алена струя от мехури и слюнки. Лицето му бе добило цвета на глина. Мама стоеше, коленичила отстрани до леглото. С едната си ръка подпираше главата на татко, а с другата държеше с усилие големия бял леген от умивалника. Легенът бе пълен до половината с онази пенеща се течност, която, изведнъж обхванат от ужас, разбрах, че е кръв. Всичко наоколо бе изпоцапано с кръв — чаршафите по разхвърляното легло, петната по нощницата на мама, дори ръцете и лицето й. Без да променя положението на тялото си или да откъсва поглед от татко, тя ми заговори със същия напрегнат, заповеднически тон, изпълнен с толкова болка и страх: