Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Лори! Тичай за доктор Юин. Тръгвай веднага. Бързо, за бога!

Аз се обърнах и побягнах — побягнах от ужаса, загнездил се в душата ми. Без да спирам, за да си сложа поне блузка и панталони — действия, диктувани от здравия разум, които щяха да ми отнемат не повече от половин минута — аз излязох тичешком от къщата направо на улицата, облечен само с нощницата си. Хукнах бос по паважа на „Теръс“, усещайки как сърцето заблъска лудо в гърдите ми. Тъмнината сякаш превръщаше скоростта, с която се движех, в неосъществима за човешките възможности. Знаех само, че никога досега не бях тичал толкова бързо. В края на пътя за имението на принц Албърт свих по „Къхун Кресънт“ и след това надолу по улица „Виктория“, където право пред мен на половината път до алеята за плажа видях, че свети червената лампа пред къщата на доктор Юин. Беше квадратен фенер с орнаменти, гравиран отгоре със символа на града — преди време докторът бил кмет на Ардфилън. Наоколо не се виждаше жива душа. Злокобната тишина бе нарушавана само от задъханото ми дишане и аз продължих да тичам, докато стигнах накрая до алеята пред къщата на доктора, минавайки по нея, без да усещам болка от допира на чакъла с босите ми ходила. По стъпалата се изкачих нагоре към портала с навес и силно и продължително натиснах нощния звънец. Чух как дрънчи приглушено вътре в къщата. В последвалите няколко болезнени мига, изпълнени с напрежение, не се случи нищо и едва след като позвъних отново, на горния етаж светна прозорец. Не след дълго вратата се отвори и докторът застана на прага й, облечен във вечерен халат.

След като от разговорите на родителите си го познавах като тежък характер, предположих, че сигурно ще се ядоса, дето го безпокоят. Дори още по-лошо, та нали татко се бе карал с него, беше го зарязал и по този начин се бе отказал от услугите му. Преди да успее да каже нещо, аз заговорих задъхано:

— Моля ви, доктор Юин, елате веднага на „Принц Албърт Теръс“ номер седем. Татко кърви ужасно.

Да, той действително имаше намерение да прояви раздразнителност и дори яд — всъщност това бе онази нервност, присъща на всеки доктор, стреснат по средата на нощта след тежката дневна работа. Вместо това обаче той стисна устни и ме зяпна с изумен поглед.

— Моля ви, елате, господине. Вие познавате баща ми, казва се Керъл. Каквото и да е станало между вас, сега то няма никакво значение. Просто елате.

Той продължаваше да се взира в мен.

— Влез — рече най-сетне. — Отвън е студено.

Последвах го вътре.

— Кашля ли много баща ти?

— О, да, господине. Страшно много.

Докторът измърмори нещо под носа си.

Останах в коридора, докато той се качи нагоре по стълбите. Над закачалката на стената бе поставена еленова глава, която се взираше в мен със стъклените си, неумолими очи. Чух как часовник в някоя от съседните стаи бавно отмерва ритъма на времето.

Докторът не се бави дълго с обличането. Когато се върна долу, носеше чифт пантофи и пътно одеяло. Подаде ми ги с думите:

— Наметни се.

Изгледа ме, докато се покривах с карираното одеяло. Не чувствах никакъв студ, макар че зъбите ми тракаха. Чехлите бяха стари, но затова пък ми станаха — доктор Юин бе дребен човек — и аз можех да подтичвам с тях покрай него. Той взе черната си чанта от шкафчето под закачалката в коридора и ние тръгнахме. Макар от време на време да ми хвърляше по някой поглед, по пътя ни нагоре към хълма докторът не промълви нито дума. Едва когато приближихме „Теръс“, съвсем неочаквано възкликна:

— Изглежда, не си лошо момче. Никога не се дръж като глупак.

Не успях веднага да доловя смисъла на казаното. Сега, след като бях изпълнил мисията си, се чувствах отпуснат и емоционално изразходван. Единственото чувство в мен бе започналият да ме сковава ужас от това, че се връщах отново към кошмарното нещастие, сполетяло дома ни. Не бях затворил вратата на апартамента ни, когато малко преди това се изстрелях оттам. Тя зееше отворена. Влязохме. Не смеех да погледна навътре, но когато доктор Юин влезе в стаята на татко и бе посрещнат с вик на облекчение от мама, главата ми рефлекторно се обърна в тази посока. Мама все още стоеше коленичила до леглото и подпираше татко, но легенът, вече превъплътил се в съзнанието ми във варварски, пенещ се символ на незабравим ужас, бе изчезнал.

Прокраднах се в моята стая, свалих наметката и пантофите и се пъхнах в леглото. Лежах така дълго, разтърсван от непостоянни, неконтролируеми тръпки, заслушан в шумовете на къщата, които от време на време бяха разнообразявани от приглушените гласове на мама и доктор Юин. Колко дълго щеше да стои тук докторът! От цялото ми сърце и душа исках мама да дойде и да ме види, преди да заспя, да ме вземе в ръцете си и да ми каже, че всичко е наред. И най-вече да ме похвали за великолепното тичане, взето на един дъх.