Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Горена захар и вода — обичаше да се подиграва той, поклащайки глава, изпълнен със снизхождение към нашата наивна глуповатост, докато наблюдаваше действията на мама, която твърдо вярваше в ефекта на подсилващите, тонизиращи средства и редовно ме караше да ги пия, отмервайки пълна лъжица от моята химическа храна — витаминната добавка „Париш“.

Той вярваше в природата и в естествените възстановителни сили на организма. Макар и да се придържаше към хигиенните правила, наложени му от доктор Дъти, чиито силни думи, очевидно разтърсили го дълбоко още в момента на изговарянето им, все още оказваха въздействие върху него, татко самоуверено поддържаше свой собствен здравен режим. Той бе развил сложна система от дихателни упражнения, към която бе добавил и хранителна диета, богата на масло и подсилвана допълнително — макар винаги да е бил умерен пияч — с черна гинеска бира. Освен това спеше на отворен прозорец под топло одеяло, носеше вълнено бельо и червени гумени подметки на обувките си.

Тъй че с татко всичко вървеше добре. С нас също. Въпреки това с течение на времето започнах да чувствам, че мама не бе напълно удовлетворена от татковите представи за собственото му здраве. Как това бе станало очевидно ли? Може би го бях усетил от допълнителната й загриженост за него или вероятно по онези моменти на разсеяност, когато тя ненадейно спираше работа, сякаш някакво внезапно притеснение бе засенчило щастието й, и през лицето й преминаваше лека сянка на униние, почти незабележима и все пак осезаема за човек, който я чувстваше толкова близка, че можеше да различи и най-незначителната промяна у нея с абсолютно положителна, интуитивна увереност.

Една вечер, докато седях до масата и си пишех домашното, мама, плетейки до огъня, попита риторично с небрежен глас, който ни най-малко не ме заблуди:

— Конър, скъпи, не е ли станало вече време да отидеш отново при доктор Юин?

Върху люлеещия се стол, зачел се в „Ивнинг Таймс“, татко, изглежда, не я чу. След това той бавно свали вестника и погледна мама с фиксиран поглед над горния му край.

— Какво каза, моля?

Този път, проявявайки нервност, мама повтори забележката си, която татко несъмнено бе чул и преди това. Той се загледа в нея, изучавайки я с поглед.

— Има ли някаква очевидна причина, поради която се налага да се видя с твоя доктор Юин?

— Не, Конър. И все пак беше ти препоръчано да ходиш на прегледи от време на време. А ти не си ходил от не знам си кога.

— Правилно — отвърна татко с възможно най-лаконичен глас. — Като се има предвид, че не мога да понасям този човек и всеки път, когато ходя при него, се чувствам по-зле, отколкото преди да съм отишъл, реших, че е напълно естествено и разумно да стоя далеч от него. Или казано на нормален език, не му вярвам на тоя.

— Но това е много странно. Той има много високо реноме в града и развива първокласна практика.

— Да. Защото обслужва разни богати лентяи и съответно се старае да угажда на желанията им. Може да има докторска практика, но самият той няма никаква практичност .

— Как можеш да приказваш такива неща?

— Защото го виждам такъв — отвърна разпалено татко. — Ако щеш вярвай, но той наистина искаше да ме откъсне от работа за цели три месеца и да ме прати на дълго морско пътешествие до Мадейра. На морско пътешествие, разбираш ли! Това може да е много приятно за възрастните дами, за които се грижи, но за мен е абсолютно безполезно.

Татко млъкна, изглеждайки така, сякаш бе казал прекалено много, и опита да се задълбочи във вестника си. Но мама го заприказва отново.

— Е, добре — рече спокойно тя, като продължи да плете, без да показва по никакъв начин притеснението си. — Приемам, че Юин е предвзет. Но нали има и други доктори. Мисля, че ти наистина трябва да потърсиш някой, който все пак да ти хареса.

— И защо?

— Ами… за да разберем как си. В края на краищата ти не си се отървал напълно от кашлицата си.

Татко, притеснен, се начумери срещу нея.

— Но това е нищо. Казвал съм ти стотици пъти, че винаги съм имал такава склонност.

— И все пак… — продължавайки да упорства, мама смъкна надолу плетивото си и се наведе напред. — Не си ли чувал в Уинтън за някой доктор, при когото да отидеш и да се прегледаш?

Настъпи тишина. С очи, забити в книгата, очаквах всеки момент да се разрази изблик на негодувание или поне да бъде изречен кратък, изпълнен с достойнство отказ. Вместо това татко отстъпи, макар и да измърмори с неохота: