Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Но това, скъпи, е само за твое добро, а и то няма да продължи дълго. Просто за момента трябва да приемеш положението такова каквото е.

Липсата на приятелство бе най-голямото изпитание за мен. Използвам такава дума, тъй като вече бях започнал да научавам някои характерни изрази от живота на светците. Колкото и голяма да беше моралната им благонадеждност, мама не можа да се убеди вътрешно да ми разреши да се отнасям приятелски с момчета, които, както се изразяваше татко, „носеха съдрани панталони на задниците си“. И така, чувствайки се ни риба, ни рак, по време на свободните си часове аз се мотаех наоколо, обхванат от скука, и самота.

Моята единствена утеха, макар че тя само увеличаваше недоволството ми, бе да правя разходки оттатък хълма до красивите зелени игрища на училището „Бийчфийлд“. Надничайки, добре скрит зад заобикалящия го отвсякъде жив плет, аз наблюдавах развитието на игрите с изгарящо ме от завист желание. Там имаше всичко, за което копнеех така силно — виждаха се двете врати, направени от бели колове и разположени в краищата на добре поддържаното, зелено игрище, на което играчите, много от които на моята възраст, облечени в най-разнообразни, колоритни екипи, оцветени от пурпурноалено до яркосиньо, ритаха топката наоколо, тичаха, подминаваха се, боричкаха се, правейки всичко това с непринудено настроение, присъщо за онези момчета, които след време щяха да отидат да учат във „Фетис“, „Гленалмънд“, „Лорето“ или дори, както щеше да стане с някои от тях, в най-добрите английски държавни училища. Когато накрая не можех да издържам повече, си тръгвах мрачно за вкъщи, като по пътя ритах с крак и вкарвах въображаеми голове с такава ярост, че често удрях с пръстите на краката си бордюра, което впоследствие даваше основание на майка ми да се оплаква, че съсипвам новите си обувки.

Една неделя, докато нямаше какво да правя, се опитвах да се забавлявам, като целех с камъни някакви въображаеми обекти отвън на пътя пред градина номер седем. Изведнъж един от камъните излетя настрани от ръката ми и описвайки смъртоносна парабола, се разби в предното стъкло на мезонета, над който живеехме. Звънливият звук от падащи счупени стъкла ме изпълни с ужас. Хукнах нагоре по стълбите към мама.

— Трябва веднага да отидеш и да се извиниш. Името на дамата е госпожица Гревил. Обясни й, че ще заплатим щетите. Ела бързо да почистя лицето ти — извика тя след мен, докато аз вече бях тръгнал да излизам. — И внимавай как се държиш — само изискани маниери.

Натиснах звънеца на външната врата на госпожица Гревил, скован от притеснение и възбуда. С крайчеца на окото си можех да зърна голямата, нащърбена дупка в стъклото на прозореца. Отвори ми една застаряваща прислужница с чиста шапчица и спретната униформа и ме пусна да вляза вътре. Тя имаше сиви коси и по мое мнение, обезкуражаващо изражение на лицето.

— Изчакай тук — каза ми прислужницата, след като й обясних естеството на визитата си.

Докато стоях в коридора, с изненада видях две кръстосани гребла, закачени на стената — и двете с по-малки размери, с боядисани в яркосиньо лопати. Имаше и други необикновени предмети, уловени от погледа ми, като набиващите се на око чифт рапири, но в този момент се върна прислужницата и аз бях въведен в предната стая, където се намираше госпожица Гревил, застанала до фаталния прозорец. Тя се обърна и ме изгледа продължително, в отговор на което аз направих същото.

Беше висока, солидна жена, предполагам, на около четиридесет и пет, с едър бюст и с невероятно изправена стойка. Имаше бледо, пълно лице, чиято пълнота изглеждаше прекалено неестествена от светло оцветената й коса, спускаща се настрани върху подложките на раменете й, както и от стегнатата й, твърдо колосана яка, прихваната с красива игла. Дрехите й бяха прости, дори строги: сива права пола и бяла блуза, върху която висеше тънката верижка на пенснето й. В този си вид тя без съмнение изглеждаше точно като истинска лейди плюс онова, което някога е била — училищна възпитателка. Бях чувал мама да казва, че едно време тя е преподавала в училището за момичета „Света Ана“. В дадения момент за мен тази жена представляваше твърде страховита личност дори само заради явната сдържаност на маниера й, което определено я разграничаваше от далеч по-жалката действителност, част от която бях аз.

— Извинете, госпожице, но аз счупих стъклото ви.

— Така изглежда. — Тя заговори с висок, ясен глас и акцент, неприсъщ на Ардфилън, но въпреки това оказал ми такова въздействие, което местният изговор не би могъл да предизвика по никакъв начин. — Поне ти прави чест, че идваш да си признаеш доброволно.