Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Въпреки всичко аз чувствах леко безпокойство от напълно непознатото досега променено изражение, застинало върху лицето на мама, докато тя спираше тук и там по време на подреждането на новия ни дом. Това бе едва доловимо терзание, което тя се опитваше да прогони с усмивка винаги щом забележеше, че я наблюдавам.

В Ардфилън нямахме никакво извинение за неделно лентяйстване. Разполагахме с двойна възможност за посещения в долната част на градчето, предоставена ни от църквата „Света Мери“ и нейното енорийско училище на улица „Клей“. Дори нещо повече — първата личност, посетила дома ни през един следобед, която със своята открита дружелюбност и непреднамерена чаровност ни спечели изцяло за каузата си, бе младият енорийски свещеник отец Макдоналд, родом от планинското графство Инвърнесшиър, който бе завършил великолепния колеж „Блеър“ в Абърдийн.

Ангъс Макдоналд беше такъв тип човек, който, както се изрази баща ми, не можеше да не бъде харесан дори и от най-непоколебимия оранжист 11 11 Оранжист — член на ултрапротестантска политическа партия в Ълстър, Северна Ирландия. — Б.пр. . Мама, чувствайки се леко уплашена от свещениците, които тя никога досега не бе имала възможност да види от такава непосредствена близост, не можеше да повярва на очите си, когато след чая нашият гост се изправи и за мое нескрито удоволствие ни демонстрира танцувалните си възможности, като изигра един техен народен планински танц. След още малко време, прекарано в приятна атмосфера, когато моментът вече явно е бил подходящ, под влиянието на неговото тактично убеждаване и с помощта на определени технически нагаждания, които аз почти не разбрах, бяха извършени някои формални промени по отношение на брака на родителите ми, които привидно ги помириха в духовна праведност. Дори нещо повече — без по какъвто и да е начин да възнегодува от неадекватността на оскъдните ми религиозни познания, които действително бяха повече от мизерни, той предложи в настоящия момент поне да посещавам енорийското училище. Така още на следващата седмица бях изпратен на разположение на „Света Мери“.

Трябва да призная, че макар и да бях възнаграден за познанията си по общите предмети с прехвърлянето ми в трети клас, където учителката ми, сестра Маргарет Мери, изглеждаше готова да направи много за моята особа, на мен определено ми липсваше моят стар приятел Карфицата и като цяло не бях особено очарован от новото си училище. За да стигна до улица „Клей“, трябваше да извървя доста дълго разстояние по един околен път, който минаваше през подножието на хълма, пресичайки най-бедния район в градчето, представляващ в действителност работническият квартал на Ардфилън. Тук на тясна уличка, с някаква жилищна кооперация насреща, се намираха помещенията на „Света Мери“ — църква, училище и свещеническа къща, всичко това, помещаващо се в една постройка от груби червени тухли, конструирана практично, но същевременно ясно показваща своето строго предназначение. Освен това сред болшинството от децата в училище се забелязваха явните белези на бедняшко потекло. Те почти без изключение произхождаха от мизерния работнически квартал, намиращ се в непосредствена близост до църквата, като много от тях бяха деца на презрените ирландски преселници, дошли да работят на картофените полета в района на Клайд, и повечето за съжаление се намираха в много окаяно състояние. Тези деца играеха своите странни самоделни игри на пренебрегнатите, които аз не разбирах, използвайки за целта лъскави камъчета, тенекиени кутии, издраскани с тебешир стени, топки, направени от хартия и парцали и привързани с всякакви конци и канапи.

Истината беше, че католиците от Ардфилън имаха средства да изпратят децата си да учат в други училища — в Академията в Левънфорд или в йезуитския колеж в Уинтън, макар, разбира се, никога да не можеха да си позволят местния „Бийчфийлд“, учреждение, изключително само за привилегировани и оставащо недостижимо за останалите. И така, въпреки добрината, с която бях посрещнат там, основният ефект, който „Света Мери“ оказа върху мен, бе дълбоко депресивен. Моментално ми бе натрапено и после се доразви от само себе си чувство за обществена малоценност, наподобяващо дълбока душевна рана и дължащо произхода си на моята религия. Когато се опитвах да прехвърля част от терзанията си върху мама, която си имаше свои, далеч по-сериозни занимания, тя обикновено се опитваше да ме успокои.